Това е Париж във време на мир. Вали дъжд. От двете страни на булеварда се извисяват внушителни високи сиви сгради, с двойни прозорци и железни балкони. По улиците се надпреварват шумни, миниатюрни и опасни автомобили. Кафенетата, като това са препълнени с чуждестранни туристи. Тук древните църкви са превърнати в евтини жилища, а дворците — в музеи, из чиито зали бродя с часове, вгледана в предмети от Египет или Шумер, които са по-стари и от мен. Римската архитектура е навсякъде, стопроцентови копня на храмове от моето време, сега изпълняват функцията на банки. Думите от родния ми латински изобилстват в английския език, Овидий, моят любим Овидий, поетът, предсказал, че поезията му ще надживее Римската империя, се оказа нрав.
Влез в която и да е книжарница и ще го откриеш в малки спретнати издания с меки корици, създадени да се харесат на студентите.
Римското влияние е посято и от него никнат огромни дъбове насред тази съвременна гора от компютри, дигитални дискове, микровируси и космически сателити.
Тук, както винаги, е лесно да откриеш осезаемо зло, отчаяние, което си струва тихото задоволство.
А при мен винаги трябва да има любов към жертвата, някакъв вид милост, самозалъгване, че смъртта, която нося, не помрачава величествения саван на неизбежното, изтъкан от дървета, пръст и звезди, и човешки събития, вечно кръжащ около нас, готов да се спусне над всичко създадено и познато нам.
Снощи, когато ме намери, какво си помисли? Бях сама на моста над Сена, разхождах се в последната опасна тъма преди изгрева.
Ти си ме видял, преди да разбера, че си там. Бях свалила качулката и оставих очите си да се порадват на мимолетната си слава сред приглушената светлина на моста. Жертвата ми стоеше на парапета, беше още дете, но тормозена и ограбвана от стотици мъже. Искаше да умре във водата. Не зная дали Сена е достатъчно дълбока, за да се удавиш в нея. Толкова близо до Ил Сен Луи. Толкова близо до Нотр Дам. А може и да е, ако човек успее да устои на последния порив за живот.
Но душата на тази жертва ми се стори като пепел, сякаш духът й е бил кремиран и е останало само тялото — една изхабена, разяждана от болести обвивка. Обгърнах я с една ръка и когато видях страха в малките й черни очи, когато видях въпросът да се оформя, я покрих с образи. Саждите, с които се бях намазала, не бяха достатъчни да ме отърват от вида на Дева Мария и тя зашепна набожни химни, докато ми се отдаваше, дори видя воала ми с цветовете, така познати й от църквите, където бе ходила като дете. А аз — макар да знаех, че не бива да пия, и въпреки това изпълнена с жажда за нея, жажда за болката, която щеше да изпита в последния си миг, жажда за вкусната червена кръв, която щеше да изпълни устата ми и да ме накара за един кратък миг да се почувствам човек сред цялата тази чудовищност — аз се поддадох на виденията й, извих врата й, прокарах пръсти по наранената и нежна кожа, и точно тогава, когато впих зъби и пих от нея — точно тогава разбрах, че си там. Наблюдаваше ме.
Разбрах го и го усетих, а в погледа ти, макар и разсеяно, видях нашето отражение, понеже въпреки всичко удоволствието се разля из мен и ме накара да повярвам, че съм жива, по някакъв начин извика асоциация за поляни с детелини и дървета, чиито корени са по-дълбоко впити в земята от клоните, извисяващи се в небесата.
Първо те намразих. Гледаше ме как пирувам. Видя как се поддавам, без да знаеш нищо за месеците, прекарани в гладуване, ограничения, бродене. Видя само внезапното отприщване на нечистото ми желание да изсмуча от нея душата й, да накарам сърцето й да подскочи в плътта, да извлека от вените й всяка нейна частица, все още желаеща да оцелее.
А тя наистина искаше да оцелее. Заобиколено от светци, и внезапно изпълнено с блянове за гръдта, която го е кърмила, младото й тяло се съпротивляваше, пулсирайки срещу мен — тя бе толкова мека, а моята фигура бе твърда като статуя и пресъхналите ми зърна, покрити с мрамор, не помагаха. Нека види майка си: мъртва, изчезнала, а сега очакваща я. Нека зърна през умиращите й очи Светлината, сред кояго тя забързано се движеше към това сигурно спасение.
После забравих за теб. Нямаше да се оставя да ме ограбят. Забавих пиенето, оставих я да си поеме дъх, а дробовете й да се изпълнят със студения въздух, идващ откъм реката, докато майка й все повече се приближаваше и смъртта за нея вече бе безопасна като утробата. Взех от нея и последната капка, която можеше да ми даде.
Тя увисна в несвяст като човек, когото бях спасила и щях да сваля от моста — едно отчаяно, болно, пияно момиче. Пъхнах ръка в тялото й, разкъсвайки плътта лесно дори с тези нежни пръсти и стиснах сърцето й, поднесох го към устните си и засмуках, склонила глава до лицето й. Смучех сърцето й като плод, докато не остана кръв в нито една фибра или камера, а после бавно — може би заради тебе — я повдигнах и я оставих да падне в реката, за която толкова бе жадувала.