— А Лестат — казах аз. — Къде е той сега?
— Парализиран и ням — отвърна ти. — Лестат се намира на пода на един параклис в Ню Орлиъис. Не помръдва. Не говори. Майка му е при него. Ти я познаваше, Габриел, той я превърна във вампир.
— Да, помня я.
— Дори тя не може да изтръгне дума от него. Каквото и да е видял по време на пътуването си из Ада и Рая, той изобщо не знае истината — опитал е да го каже на Дора! Накрая, след като написах цялата история, за да я прочете, след няколко нощи той изпадна в това състояние. Очите му са неподвижни, а тялото — отпуснато. Двамата с Габриел наподобяват някаква странна Пиета в онзи изоставен манастир и неговия параклис. Умът му е блокирал, даже по — зле — празен е.
Установих, че много ми харесва начинът, по който говориш. Всъщност беше ме сварил неподготвена.
— Изоставих Лестат, защото не бе по силите ми да му помогна и да намеря път към него — каза ти. — А трябва да разбера дали сред старите има такива, които искат да ме унищожат; трябва да продължа напред, за да опозная опасностите на света, в който съм попаднал.
— Толкова си прям. У тебе няма лукавство.
— Напротив. Не ти разкривам най — силните си качества. — Ти се усмихна бавно и вежливо. — Твоята красота доста ме обърква. Свикнала ли си с това?
— Напълно — отвърнах, — И това ме уморява. Опитай да я превъзмогнеш. Нека само те предупредя, че има по — стари, непознати и непонятни никому. Говори се, че си бил при Махарет и Мекар, които сега са Най — стари и са Източникът, от който всички произлизаме. Очевидно са се оттеглили от нас и целия свят на някое тайно място и нямат влечение към властта.
— Напълно си права — каза ти — и аудиенцията ми при тях бе прекрасна, но кратка. Те не искат да управляват никого, а Махарет, що се отнася до световната история и физическото потомство, който е оставила в нея — хилядите нейни човешки потомци още от незапомнени времена, Махарет никога няма да унищожи себе си или сестра си, а с това и всички нас.
— Да — отвърнах, — тя вярва в това, в Голямото семейство, поколенията, чийто хилядолетен произход е проследила. Видях я, когато всички се събрахме. Тя не ни възприема като въплъщение на злото — теб, мен или Лестат — смята, че сме като природните сили, нещо като огнени вулкани, бошуващи из горите, или мълнии, убиващи хора.
— Именно — съгласи се ти. — Кралицата на Прокълнатите вече не съществува. Боя се само от един друг безсмъртен и това е твоят любовник Мариус. Защото точно той, преди да напусне останалите, наложи строгото правило да не се създават повече кръвопийци. Аз съм роден от ума на Мариус. Което ще рече, че ако беше англичанин, би произнесъл тези думи.
Поклатих глава.
— Не вярвам, че би те наранил. Не е ли ходил при Лестат? Не дойде ли да види Воала със собствените си очи?
Ти отговори отрицателно и на двата въпроса.
— Вслушай се в този съвет: когато усетиш присъствието му, говори с него. Говори му така, както го направи с мен. Започни разговор, който той не би имал увереността да прекъсне.
Ти отново се усмихна.
— Представи нещата твърде изтънчено.
— Но не мисля, че има за какво да се боиш от него. Ако той искаше да напуснеш земята, вече нямаше да те има. Онова, от което трябва да се боим, са съшите неща, от които се страхуват и хората — че съществуват други представители на нашия вид, притежаващи различна, сила и вяра, а ние никога не сме съвсем сигурни къде са и какво правят. Това е съветът ми към теб.
— Много мило, че ми отделяш от времето си — каза ти.
Едва не заплаках.
— Напротив. Ти не познаваш тишината и самотата, сред които бродя, и се моли никога да не ги познаеш. Сега получих от теб топлина без смърт, ти ме нахрани, но не с кръв. Радвам се, че дойде.
Видях, че поглеждаш небето, както правят младите.
— Сега трябва да се разделим, зная.
Ти внезапно се обърна към мен.
— Да се срещнем утре вечер — гласът ти прозвуча умоляващо. — Нека продължим разговора си! Ще дойда при теб в кафенето, където седиш и размишляваш! Ще те намеря. Нека си поговорим.
— Значи си ме виждал там?
— О, често — отвърна ти. — Да. — Отново извърна поглед. Разбрах, че го направи, за да прикриеш някакво чувство. После тъмните ти очи отново ме погледнаха.
— Пандора, светът е наш, нали? — прошепна.
— Не знам, Дейвид. Но ще се срещнем утре вечер. Защо не дойде при мен там? На това топло и осветено място?
— Стори ми се, че ще бъде далеч по — грубо натрапване, ако дойда при теб в свещеното уединение на едно пълно кафене. Хората ходят по такива места, за да останат насаме, нали? Реших, че тук ще е някак по — уместно. И не исках да се превръщам във воайор. Както повечето новаци и аз трябва да се храня всяка нощ. Беше случайност, че се видяхме по това време.