— Това е очарователно, Дейвид — казах. — От доста време насам никой не ме е очаровал. Ще се срещнем там… утре вечер.
А след това бях обладана от порочно усещане. Доближих те и те прегърнах със съзнанието, че твърдостта и студът на вековното ми тяло ще събудят у теб най — дълбок ужас, тъй като беше новосъздаден и лесно можеше да минеш за смъртен.
Но ти не се отдръпна. И когато те целунах по бузата, ми отвърна със същото.
Сега се питам, докато седя тук в това кафене и пиша… и с тези думи вероятно се опитвам да ти дам повече, отколкото искаш… какво ли щях да направя, ако не ме бе целунал, ако се бе отдръпнал от страх — нещо толкова типично за младите.
Дейвид, ти наистина ме озадачаваш.
Виждаш, че започнах да описвам тук не живота си, а онова, което се случи с нас двамата през тези две нощи.
Позволи ми това, Дейвид. Позволи ми да говоря за нас двамата, а може би после ще си върна спомена за изгубения си живот.
Когато влезе в кафенето онази вечер, не обърнах особено внимание на бележниците. Носеше два. Бяха дебели.
Кожената им подвързия излъчваше хубав и старинен аромат, и едва когато ги сложи на масата, по блясъка на твоя сдържан, дисциплиниран ум разбрах, че имат нещо общо с мен.
Бях избрала тази маса в центъра на претъпкания салон, сякаш исках да бъда в центъра на водовъртежа от движещи се, ухаещи простосмъртни. Ти изглеждаше щастлив и безстрашен, напълно в свои води.
Беше облякъл поредния зашеметяващ костюм с модерна кройка, с дълга пелерина от камгарна вълна — много изискано и все пак европейско, а със златистата си кожа и искрящи очи накара всички жени, както и някои мъже в кафенето да се извръщат след теб.
Усмихна се. Сигурно съм ти заприличала на плужек под наметалото и качулката си, със златистите очила, закрили лицето ми наполовина и едва доловимото евтино червило с лек пурпурно — розов цвят по устните, който ми навяваше мисли за синини по кожата, Беше ми се сторило много съблазнително в огледалото на магазина и се радвах, че устата ми не бе сред нещата, които се налага да крия. Устните ми са вече почти безцветни. С това червило можех да се усмихвам.
Носех ръкавиците си от черна дантела с отрязани пръсти, за да мога да усещам допир, а ноктите си бях покрила със сажди, за да не искрят като кристал в кафенето. Подадох ти ръка и ти я целуна.
Беше все така благоприличен и дързък. Последва най — топлата усмивка, в която мисля, че преобладаваше предишната ти същност, защото изглеждаше твърде мъдър за толкова млад и набит човек. Удивих се на съвършената визия, която си бе създал.
— Нямаш представа колко се радвам — каза ти, — че дойде, че ми позволи да седна до теб на тази маса.
— Ти ме накара да го пожелая — отвърнах, вдигайки ръце и видях, че въпреки саждите очите ти са заслепени от кристалоподобните ми нокти.
Протегнах се към теб в очакване да се отдръпнеш, но ти остави топлата си тъмна ръка в моите студени бели пръсти.
— Приличам ли ти на живо същество? — попитах те.
— О, да, със сигурност, най — сияйното и съвършено живо същество.
Поръчахме кафе, както очакват от нас простосмъртните, като изпитвахме много по — голямо удоволствие от топлината и аромата, отколкото биха могли да си представят, дори разбъркахме течността в малките чашки с лъжичките. Пред себе си имах червен десерт. Той все още е тук, разбира се. Поръчах го, просто защото е червен — ягоди, заляти със сироп — със силен, сладък аромат, който би привлякъл пчелите.
Усмихнах се на ласкателството ти. Харесваше ми.
Развеселена, аз се включих в играта. Оставих качулката си да се смъкне и разпилях косата си, за да могат гъстотата и тъмнокафявият й цвят да блеснат на светлината.
Разбира се, за смъртните това не е такъв знак, какъвто е русата коса на Мариус или тази на Лестат. Но аз обичам косата си, обичам да усещам воала, който образува, спусната върху раменете ми, а и ми хареса онова, което видях в очите ти.
— Някъде дълбоко в мен има жена — казах ти аз.
Това, че го пиша сега — в този бележник, както си седя тук сама — придава известен стил на един тривиален момент, а и звучи като много откровено признание.
Дейвид, колкото повече пиша, толкова повече ме вълнува идеята да разказа, толкова повече — вярвам в значимостта на една логическа последователност, възможна на хартия, но не и в живота.
Но все пак аз не знаех, че изобщо ще се наложи да взема твоята химикалка. Продължавахме да си говорим:
— Пандора, ако някой не знае, че си жена, значи е глупак — каза ти.