Саки
Паническото бягство на Лейди Бастабъл
— Би било наистина много мило от твоя страна да подслониш Кловис за още шест дни, понеже смятам да замина на север у семейство Макгрегър — сънливо каза мисис Сангрейл по време на закуска.
Това бе неизменната й тактика — когато силно желаеше да постигне нещо, винаги говореше със сънлив благ глас; така приспиваше бдителността на хората и те често усещаха готовност да изпълнят желанията й още преди да са осъзнали, че тя действително иска някаква услуга. Лейди Бастабъл обаче съвсем не бе склонна тъй лесно да падне в капана; може би знаеше какво да очаква от този глас или поне какво представлява Кловис. Тя изгледа неодобрително една препечена филийка, сетне я изяде много бавно, сякаш искаше ясно да покаже, че този процес е по-мъчителен за самата нея, отколкото за филийката; от устните й обаче не избликнаха никакви слова на гостоприемство по адрес на Кловис.
— Това ще е голямо улеснение за мен — настоя мисис Сангрейл, изоставяйки небрежния тон. — Никак не ми се иска да го водя у Макгрегър, пък и става дума само за шест дни.
— На мен ще ми се видят повече — заяви лейди Бастабъл мрачно. — Последния път, когато бе отседнал тук за седмица…
— Зная, зная — побърза да я прекъсне събеседничката й, — но това бе преди близо две години. Все пак вече е пораснал.
— Едва ли е станал по-добър — каза домакинята. — Каква е ползата да растеш, ако само научаваш нови начини да правиш поразии.
Мисис Сангрейл не можа да обори този аргумент. Откак Кловис бе навършил седемнайсет години, тя неспирно се оплакваше на всичките си познати от неукротимата му своенравност, а пък и всеки намек за бъдещо поправяне би се посрещнал с любезен скептицизъм. Тя се отказа от безплодните увещания и прибягна към открито подкупничество.
— Ако се съгласиш да остане тук през тези шест дни, ще ти опростя неизплатения дълг от партията бридж.
Ставаше дума само за четирийсет и девет шилинга, но лейди Бастабъл обичаше шилингите с всеотдайна любов. Да загуби на бридж и да й отменят дълга — това бе едно от онези редки преживявания, придаващи на картоиграчеството очарование, което то иначе никога не би имало в нейните очи. Мисис Сангрейл изпитваше почти същата нежна привързаност към своите печалби от бридж, но перспективата да складира на удобно място отрочето си за шест дни и между другото да си спести парите, с които иначе би му купила билет за влака, я накара да се примири с жертвата. Когато Кловис се появи с известно закъснение на масата за закуска, сделката вече бе сключена.
— Помисли си само — рече мисис Сангрейл сънливо, — лейди Бастабъл най-любезно те моли да останеш тук, докато аз гостувам на семейство Макгрегър.
Кловис изрече подходящи за случая думи с крайно неподходящ тон, след което предприе наказателна експедиция из сутрешните блюда с толкова навъсено лице, което би попарило участниците в някоя мирна конференция. Споразумението, сключено зад гърба му, му бе дваж противно. Първо, той искаше на всяка цена да научи момчетата на Макгрегър как да играят покер пасианс, още повече че те спокойно можеха да си позволят това знание; и, второ, продоволствията в дома на Бастабъл бяха от вида, определян обикновено като грубо изобилие. Наблюдавайки го иззад привидно сънливите си клепачи, майка му осъзна благодарение на дългогодишния си опит, че е твърде рано да се радва на успешната си маневра. Едно беше да нагласиш Кловис в някое удобно местенце на домашната мозайка, а съвсем друго — да успееш да го задържиш там.
Лейди Бастабъл имаше навика да се оттегля тържествено във всекидневната веднага след закуска и да преглежда вестниците на спокойствие. Че защо да не ги разлисти, нали и бездруго струваха пари. Тя не проявяваше особен интерес към политиката, но си имаше едно любимо злокобно предчувствие, че някой ден ще се разрази голям социален катаклизъм, при който всички ще се изколят взаимно. „Това ще стане по-скоро, отколкото си мислим“ — вещаеше тя със загадъчен глас. Дори изключително способен математик би се затруднил да определи приблизителната дата по оскъдните и объркани данни, които това твърдение предоставяше.
Именно тази сутрин гледката на лейди Бастабъл, царствено разположена сред вестниците си, подсказа на Кловис идеята, която умът му се бе опитвал да налучка по време на закуската. Майка му се бе качила на горния етаж, за да надзирава операцията по опаковането на багажа й, а той бе останал долу заедно с домакинята си — и прислужниците. Тъкмо на тях бе отредена ключовата роля. Нахлувайки с гръм и трясък в кухненските помещения, Кловис нададе бурен, макар и твърде неясен призив: „Горката лейди Бастабъл! Във всекидневната! О, побързайте!“ В следващия миг икономът, готвачката, прислужникът, две-три камериерки и градинарят, който точно тогава по случайност се намираше в една от външните кухни, препуснаха след Кловис към всекидневната. Потънала в света на вестникарските новини, лейди Бастабъл се сепна, чувайки как един японски параван шумно се сгромолясва в хола. В този момент вратата към хола се разтвори със замах и младият гост на лейди Бастабъл нахълта като обезумял в стаята, крещейки с цяло гърло: „Жакерията! Нападат ни!“, след което се стрелна, бърз като ястреб, през френския прозорец. Уплашените прислужници го следваха стремглаво по петите, а градинарят все още стискаше в ръка един сърп, с който бе подкастрял живия плет. Както се бяха засилили, те се понесоха, плъзгайки се по гладкия паркет, право към креслото, където седеше тяхната господарка, загубила ума и дума от страх. Ако й бяха отпуснали само един миг за размисъл, тя, както обясни впоследствие, несъмнено щеше да запази присъствие на духа и да се държи с истинско достойнство. Не се знае дали сърпът я подтикна към действията, които извърши, но, тъй или иначе, тя последва примера на Кловис, изхвърча през френския прозорец и търти с все сила по ливадата пред погледите на изумените слуги.