Не, на едно огромно насекомо с две закръглени стави от стомана. Защото дори отдалеч Хедър виждаше, че помежду им, на петнайсет метра във въздуха, е закачена тясна дървена дъска.
Този път изпитанието беше ясно.
По времето, когато Хедър, Нат и Бишъп стигнаха до мястото, на което се беше струпала тълпата, точно под кулите, лицето й бе мокро и лъщеше от пот. Както обикновено атмосферата беше празнична — тълпата бе възбудена, неспокойна, макар че всички шепнеха. Някой бе успял да прокара камион през дърветата. Един прожектор, закачен за двигателя му, осветяваше кулите и единствената дървена дъска помежду им, както и мъглата от дъжд. От време на време просветваха цигари, а радиото на камиона свиреше — стара рок песен, която бучеше тихо, приглушена от ритъма на разговорите. Тази вечер трябваше да са по-тихи — намираха се недалеч от пътя.
— Обещай, че няма да ме зарежеш, става ли? — обади се Нат и Хедър се зарадва, че го казва; макар че това бяха съучениците й — хора, които познаваше от цяла вечност, изведнъж се ужаси при мисълта, че може да се загуби в тълпата.
— Няма начин — обеща тя. Опита се да не се оглежда, но установи, че несъзнателно преброжда тълпата с поглед и търси Мат. Видя група второкурсници, които се бяха скупчили наблизо и се смееха, и Шейна Ламбърт, която се бе увила в одеяло и държеше термос с нещо топло, сякаш бе дошла на футболен мач.
Учуди се, когато забеляза Вивиан Трейгър. Стоеше сама, малко настрана от тълпата. Косата й беше сплетена на множество тънки плитчици, а многобройните й пиърсинги блестяха матово на лунната светлина. Хедър никога не бе виждала Вив на нито едно събиране. Всъщност не я бе виждала да прави почти нищо друго, освен да бяга от часове и да сервира в ресторантчето на Дот. Поради някаква причина присъствието дори на Вив я накара да се почувства още по-тревожна.
— Бишъп!
Ейвъри Уолъс си проби път през тълпата и веднага се изстреля в ръцете му, сякаш току-що я бе спасил от невъобразима катастрофа. Хедър отклони глава, когато Бишъп се наведе и целуна Ейвъри. Другото момиче беше високо само метър и петдесет и четири и когато застанеше до него, Хедър винаги се чувстваше като Веселия зелен великан от консервите с царевица на „Грийн Джайънт".
— Липсваше ми — каза Ейвъри, когато Бишъп се отдръпна. Все още не бе удостоила Хедър дори с поглед — веднъж беше чула, че тя я нарича „скариденото лице", и очевидно така и не й бе простила. Всъщност Ейвъри донякъде наистина приличаше на скарида, цялата изопната и розова, така че Хедър не се чувстваше особено зле заради думите си.
В отговор Бишъп измърмори нещо. Хедър почувства, че й се повдига, но едновременно с това беше и съкрушена. Никой не би трябвало да има право да е щастлив, когато ти си толкова нещастен, особено пък най-добрите ти приятели. Това трябваше да е закон.
Ейвъри се изкикоти и стисна ръката на Бишъп.
— Чакай да си донеса бирата, става ли? Веднага се връщам. Не мърдай оттук.
Обърна се и изчезна.
Бишъп незабавно вдигна глава и погледна към Хедър.
— Не го казвай.
— Какво? — вдигна ръце Хедър.
Бишъп забоде пръст в лицето й.
— Знам какво си мислиш — рече той и сръга Нат. — Ти също.
Нат докара на лицето си най-невинната си физиономия.
— Не е честно, Маркс! Просто си мислех какъв прекрасен аксесоар е тя. Толкова е малка и удобна.
— Идеалният протектор за джоб — съгласи се Хедър.
— Добре, добре — Бишъп много убедително се правеше на сърдит. — Стига толкова.
— Това е комплимент! — възрази Нат.
— Казах, стига.
Но след минутка той се наклони към тях и прошепна:
— Не мога да я държа в джоба си, нали разбирате. Хапе. — Устните му се удариха в ухото на Хедър — по случайност, сигурна беше — и тя се разсмя.
Тежестта от нерви в стомаха й се поразнесе. Но после някой спря музиката и тълпата застана неподвижна и много тиха, и Хедър разбра, че ще започне. Изведнъж почувства студ, който парализираше цялото й тяло, сякаш дъждът се бе втвърдил и замръзнал по кожата й.
— Добре дошли на второто предизвикателство! — избоботи Дигин.
— Майната ти, Роджърс! — изкрещя някакво момче, разнесоха се дюдюкания и тук-таме смехове. Още някой се обади:
— Тихо.
Дигин се престори, че не е чул.
— Това е изпитание за смелост и равновесие…
— И трезвеност!
— Пич, със сигурност ще падна.
Още смях. Хедър не можеше дори да се усмихне. До нея Натали мърдаше неспокойно — въртеше се наляво-надясно, пипаше се по ханша. Хедър дори не можеше да попита какво прави.