Рей Ханраха и приятелите му бяха пристигнали първи. Това не го учудваше. Макар че не обявяваха официално участниците преди скока, Рей се фукаше от месеци, че щял да занесе наградата вкъщи, също както бе направил брат му две години по-рано.
Тогава Люк победи на косъм в последния рунд. Тръгна си с петдесет хилядарки. Другият шофьор изобщо не си тръгна. Ако докторите бяха прави, момичето никога нямаше да проходи отново.
Додж подхвърли една монета в дланта си, накара я да изчезне, а после да се появи пак измежду пръстите му. В четвърти клас гаджето на майка му — не помнеше кое точно — му купи книга за фокуси. През онази година живееха в Оклахома — отвратителна дупка насред провинцията, в която слънцето пърлеше земята и я превръщаше в гадна пръст, а тревата правеше сива — и той прекара цялото лято, като се обучаваше как да вади монети от ушите на хората и да пъха картичка в джоба си толкова бързо, че никой да не забележи.
Отначало това беше начин да убие времето, но после го обсеби. Имаше нещо елегантно във фокусите: хората гледаха, без да виждат, умът им възприемаше само това, което очакваше да види, а очите им изневеряваха.
Знаеше, че „Паника" е просто един огромен фокус. Съдиите бяха фокусниците, а всички останали — само тъпа зяпнала публика.
Втори пристигна Майк Дикинсън с двама приятели. И тримата бяха видимо пияни. Косата на Пишката[1] бе започнала да оредява и когато се наведе да остави чантата си на пясъка, се видяха ивици от скалпа му. Приятелите му носеха полуизгнил стол за спасител: тронът, на който Дигин, коментаторът, щеше да седи по време на събитието.
Додж дочу високо бръмчене, замахна, без да мисли, и уби комара точно когато започваше да смуче. По голия му прасец се размаза малко черно. Мразеше комарите. Паяците също, макар че харесваше другите насекоми. Намираше ги за запленяващи. В известен смисъл приличаха на хората — глупави и понякога злобни, заслепени от някаква нужда.
Небето потъмняваше. Светлината избледняваше, както и цветовете, които се въртяха и се губеха зад линията от дървета отвъд хребета, сякаш някой бе изключил електрическа крушка.
Хедър Нил дойде на брега, следвана от Нат Белее и Бишъп Маркс, който припкаше весело след тях като огромно овчарско куче. Дори от разстояние Додж виждаше, че и двете момичета са нервни. Хедър бе направила нещо с косата си. Не беше сигурен какво, но не я беше вързала на обичайната си конска опашка. Може би дори я беше изправила. Освен това не бе сигурен, но си помисли, че може би е гримирана.
Замисли се дали да не стане и да не отиде да ги поздрави. Хедър беше готина. Също като него, и тя беше корава, по свой собствен начин. Харесваха му широките й рамене и начинът, по който вървеше с изправен гръб, макар да бе сигурен, че би искала да е с пет-шест сантиметра по-ниска — личеше си по това, че ходеше само на равни обувки и маратонки с изтъркани подметки.
Но ако станеше, трябваше да говори с Натали — а само като я погледнеше от другия край на кариерата, стомахът му се свиваше, сякаш някой го е ритнал. Нат не се държеше точно гадно с него — не и толкова, колкото някои от момичетата в училище, — но не беше точно и любезна, което го безпокоеше повече от всичко друго. Обикновено му се усмихваше бегло, когато го хванеше да говори с Хедър, и когато погледът й се плъзнеше покрай него, през него, той разбираше, че тя никога, за нищо на света няма да го погледне наистина. Веднъж, на празничния огън на тържеството по завръщането[2] миналата година, дори го нарече Дейв.
Той отиде на това тържество само защото се надяваше да я види. Зърна я сред тълпата, приближи се към нея, замаян от шума и жегата, както и от уискито, което бе гаврътнал на паркинга, с намерението да говори с нея, наистина да говори с нея за първи път. Точно когато протегна ръка да я докосне по лакътя, тя направи крачка назад и го настъпи.
— Ау! Извинявай, Дейв — каза тя и се изкикоти. Дъхът й миришеше на ванилия и водка. А стомахът на Додж се сви и червата му слязоха чак в обувките.
В техния випуск, този, който завършваше тази година, имаше само сто и седем души от общо сто и петдесетте постъпили в гимназия. А тя дори не знаеше името му.
Затова сега Додж си остана там, където беше, мърдаше пръстите на краката си в калта и чакаше да надуят свирката за началото на игрите.
Щеше да спечели „Паника".
2
В много училища и университети в САЩ съществува традиция на организиране на тържества по случай завръщането на учениците или студентите за нова учебна година. — Бел. прев.