Но така вървеше животът. Еволюция, предполагаше Хедър. Редът на нещата.
В седем и трийсет часа вечерта Бишъп й изпрати есемес, че е на път към нея. Лили се беше прибрала в Ъгъла, както Хедър наричаше спалнята им: тясна стая без никакво място, в която двете легла бяха притиснати едно до друго. Имаше скрин без едно краче, който се разклащаше силно при всяко отваряне; нащърбена лампа, нощно шкафче, по което бяха останали лъскави петна; навсякъде се виждаха разпилени дрехи, като снежни преспи.
Лили лежеше в тъмното, вдигнала одеялата до брадичката си. Хедър реши, че спи, и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато Лили се обърна към нея и се надигна на лакът. На лунната светлина, която нахлуваше през мръсния прозорец, очите й приличаха на излъскани топчета за игра.
— Къде отиваш? — попита тя.
Хедър си проби път покрай кълбо от дънки и пуловери, бельо и прибрани един в друг чорапи и седна на леглото на сестра си. Радваше се, че Лили не спи. Радваше се и че е решила все пак да й проговори.
— Бишъп и Нат ще ме вземат — каза тя, избягвайки да отговори на въпроса. — Ще повисим малко навън.
Лили отново се отпусна в леглото и се сгуши в одеялата си. За около минута не каза нищо. А после попита:
— Ще се върнеш ли?
Хедър почувства стягане в гърдите. Наведе се и докосна с ръка главата на Лили. Сестричката й рязко се дръпна.
— Защо ми задаваш този въпрос, козленце?
Лили не отговори. За няколко минути Хедър продължи да седи там. Сърцето й препускаше бясно и тя се чувстваше безпомощна и сама в мрака. А после чу равномерното дишане на Лили и разбра, че сестра й е заспала. Наведе се и я целуна по главата. Кожата на Лили беше гореща и влажна и на Хедър й се прииска да се пъхне в леглото до нея, да я събуди и да се извини за всичко: за мравките в кухнята и за мокрите петна по тавана, за миризмата на пушек и крясъците отвън, за майка им Криста и втория им баща Бо, за жалкия живот, в който бяха напъхани — живот, тесен като консервна кутия.
Но чу леко надуване на клаксон отвън, затова стана и затвори вратата след себе си.
Винаги можеше да разбере, че идва Бишъп — подсказваше й го звукът от колите му. Някога баща му имаше автомобилен гараж и Бишъп беше маниак на тема коли. Много го биваше да майстори разни неща. Преди няколко години направи на Хедър роза с листчета от мед, стоманено стъбло и гайки вместо тръни. Все си играеше с ръждясали парчета от вехтории, които прибираше от бог знае къде. Последната му играчка беше „Льо Сабър" с двигател, който звучеше като старец, опитващ се да изкашля тока за колан.
Хедър седна на мястото до шофьора. Натали се возеше отзад. Странно, но тя винаги настояваше да седи точно по средата, в центъра, дори ако в колата нямаше друг човек. Беше казала на Хедър, че не обича да избира лявата или дясната страна, защото винаги изпитва чувството, че си играе с живота си. Хедър й бе обяснявала милион пъти, че е по-опасно да седи в средата, но Нат не я слушаше.
— Не мога да повярвам, че ме въвлякохте в тази история — каза Бишъп, когато Хедър се качи в колата. Валеше — онзи дъжд, който не толкова пада, колкото се вижда, като пара, издишвана от устата на някой великан. Нямаше смисъл от чадър или дъждобран — дъждът идваше от всички посоки наведнъж, влизаше под яките и ръкавите на ризите и се плъзгаше надолу по гърба.
— Моля те! — измърмори тя и стегна качулката си малко по-здраво. — Спри да се правиш на по-голям католик от папата. Още от самото начало гледаш играта.
— Да, но това беше, преди двете ми най-добри приятелки да решат да откачат и да се включат.
— Схванахме, Бишъп — обади се Нат. — Може ли да пуснеш малко музика?
— Не може, милейди — отвърна Бишъп, посегна към вдлъбнатината за чаши и подаде на Хедър едно „Слърпи"[4] от „7-Илевън". Синьо. Любимото й. Тя отпи и усети приятен студ в главата. — Радиото се прецака. Работя по настройването…
Нат го прекъсна с драматичен стон:
— Не отново.
— Какво мога да кажа? Обичам нещата, които постоянно се нуждаят от поправки.
Той потупа волана и увеличи скоростта по магистралата. Льо сабърът нададе пронизителен протестен вой, последван от няколко силни трясъка и ужасяващо тракане, сякаш двигателят се разпадаше на части.
— Сигурна съм, че любовта ти не е споделена — рече Нат. Хедър се засмя и се почувства не толкова нервна.
Докато Бишъп отклоняваше автомобила от пътя и трополяха по тесния черен еднопосочен път, който минаваше по периферията на парка, фаровете му от време на време осветяваха табели „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ". Половин дузина коли вече бяха спрели на алеята. Повечето се бяха доближили съвсем до гората и някои бяха почти изцяло погълнати от храсталака.