Хедър веднага зърна колата на Мат — стария джип втора ръка, който бе наследил от един чичо. Задната част на бронята беше облепена с полуразкъсани стикери, които той отчаяно се бе опитал да изтърка, сякаш се бе озовал насред огромна паяжина.
Спомни си първия път, когато двамата се разходиха безцелно с автомобила, за да отпразнуват факта, че след като го късаха три пъти, той най-накрая издържа изпита по кормуване. Тогава Мат спираше и тръгваше толкова ненадейно, та й се стори, че може да повърне поничките, които й бе купил. Но той беше толкова щастлив. Тя също.
През целия ден, през цялата седмица отчаяно се надяваше да го види и същевременно се молеше никога вече да не го срещне.
Ако Делони беше тук, наистина щеше да повърне. Не трябваше да пие слърпи.
— Добре ли си? — попита тихо Бишъп, когато слязоха от колата. За него Хедър открай време беше като отворена книга — тя и обичаше, и мразеше това у него.
— Добре съм — отвърна тя прекалено остро.
— Защо го правиш, Хедър? — попита той и сложи ръка на лакътя й, за да я задържи. — Защо наистина го правиш?
Хедър забеляза, че носи съвсем същите дрехи като на последната им среща, на брега — избелялата синя тениска на „Лъки Чармс", дънки, които бяха толкова дълги, че се подвиваха под петите на маратонките му „Конвърс", — и се почувства леко раздразнена от това. Тъмнорусата му коса стърчеше във всички посоки изпод прастарата му шапка на „Форти Найнърс". Но ухаеше приятно — един мирис, който бе типичен само за Бишъп, като вътрешността на чекмедже, пълно със стари монети и бонбони „Тик-так".
За секунда Хедър си помисли дали да не му каже истината: когато Мат я заряза, за първи път разбра, че е пълно, абсолютно нищожество.
Но после той развали всичко.
— Моля те, кажи ми, че не е заради Матю Хепли.
И после дойде това, което се очакваше. Той завъртя очи.
— Стига, Бишъп!
Би го ударила с най-голямо желание. Само като чу името, гърлото й се стегна.
— Тогава ми дай причина. Ти самата си казвала хиляди пъти, че „Паника" е глупава.
— Нат влезе, нали? Нея защо не я поучаваш?
— Нат е глупачка — отвърна Бишъп, свали си шапката и си потърка главата. Косата му реагира така, сякаш я бе електрифицирал, и веднага се изправи. Бишъп твърдеше, че неговата суперсила била електромагнитната коса. Единствената суперсила на Хедър като че ли беше удивителната способност да поддържа една яркочервена пъпка на лицето си по всяко време.
— Тя е една от най-добрите ти приятелки — напомни му Хедър.
— И какво от това? Пак е глупачка. Не дискриминирам идиотите, когато си подбирам приятелите.
Хедър не се сдържа и се разсмя. И Бишъп се усмихна толкова широко, че тя видя лекото застъпване на двата му предни зъба.
Бишъп отново нахлупи бейзболната си шапка и потуши бедствието, в което се бе превърнала косата му. Той беше едно от малкото й познати момчета, които бяха по-високи от нея. Дори и Мат беше висок точно колкото Хедър, метър и осемдесет. Понякога тя беше благодарна, а друг път ненавиждаше Бишъп. Струваше й се, че се опитва да докаже нещо, като расте по-висок. Докато навършиха дванайсет, двамата бяха еднакви на ръст, до сантиметър. В спалнята на Бишъп имаше поредица от стари чертички с молив на стената, която го доказваше.
— Аз залагам на теб, Нил — каза той с тих глас. — Искам да го знаеш. Не искам да играеш. Смятам, че играта е пълна тъпотия. Но залагам на теб.
Той обви ръка около рамото й, стисна го и нещо в тона му й напомни, че някога — струваше й се, че е било преди цяла вечност — за кратко беше влюбена до уши в него.
През първата си година в гимназията си размениха една непохватна целувка в задната част на кинокомплекса „Хъдзън", макар че между зъбите на Хедър имаше заседнали пуканки, а после два дни си държаха хлабаво ръцете, ненадейно неспособни да си проговорят, въпреки че бяха приятели още от началното училище. А после той прекрати всичко и Хедър каза, че разбира, макар да не разбираше.
Не знаеше какво я накара да си спомни за това. Сега не можеше да си представи да се влюби в Бишъп. Той й беше като брат — брат, който все я дразнеше и постоянно изпитваше необходимост да й каже, когато види, че има пъпка. Която тя винаги имаше. Но само една.
Вече чуваше през дърветата слаба музика, прашенето и боботенето на гласа на Дигин, усилено от мегафона. Водните кули, надраскани с графити, и все още с бледия надпис „ОКРЪГ КОЛУМБИЯ" бяха ярко осветени отдолу. Кацнали на тънките си като релси крака, приличаха на огромни насекоми.