Чарлс Дикенс
Пансионът
ПЪРВА ГЛАВА
Несъмнено мисис Тибс беше най-спретнатото, най-пъргавото и най-стиснатото същество, което някога е дишало лондонската мъгла, а нейният дом беше със сигурност най-гиздавият на Грейт Коръм Стрийт. И тротоарът, и стъпалата, и външната врата, и стълбата, и месинговата дръжка, и мандалото, и полукръглото прозорче — всичко блестеше от чистота вследствие на неуморното белосване, жулене, търкане и лъскане. И е истинско чудо, че след всичкото това упорито триене табелката със забележителния надпис „Мисис Тибс“ още не се беше подпалила. Плътни жалузи, като на склад за хранителни припаси, закриваха прозорците на дневната, в гостната висяха синьо-златисти завеси, а в останалите стаи, „чак до тавана“, както мисис Тибс обичаше да повтаря с вътрешно задоволство, имаше щори с ролетки. Абажурът на лампата в коридора беше прозрачен като сапунен мехур, а освен това човек винаги можеше да се огледа в повърхността на всяка маса или да залепне на прясната политура на кой да е от столовете. Перилата на стълбището бяха лакирани, а металните пръчки по пътеката блестяха така ослепително, че никой не можеше да ги гледа, без да примижава.
Мисис Тибс беше малко нисичка, а и мистър Тибс не беше някой едър мъж. В същност краката му бяха възкъси, но за сметка на това лицето му беше доста дълго. По отношение на жена си той представляваше това, което представлява нулата, когато се намира след някоя друга цифра, тоест имаше значение, когато беше редом до нея, а сам беше едно нищо. Мисис Тибс говореше непрекъснато. Мистър Тибс рядко отваряше уста, но притежаваше умението да изтърсва по нещо точно когато би било най-добре да си мълчи. Мисис Тибс ненавиждаше дългите истории, а мистър Тибс имаше една такава, края на която не бяха чували дори и най-близките му приятели. Той винаги я започваше с „Помня, когато бях доброволец през хиляда осемстотин и шеста…“, но тъй като имаше навика да говори бавно и тихо, а благоверната му съпруга — доста бързо и силно, нито веднъж не успя да каже нещо повече от встъпителните си думи. Като разказвач той беше печален случай. Подобно на скитника евреин не намираше покой, та да може да разкаже любимата си история.
Мистър Тибс се радваше на скромна държавна пенсия — около 43 лири 15 шилинга и десет пенса годишно. Баща му, майка му и останалите пет издънки на тази забележителна фамилия получаваха същата сума в знак на благодарност от родината, но за какви точно заслуги — не беше известно. Но тъй като гореупоменатият доход не беше напълно достатъчен, за да обезпечи двама души с всички блага на този свят, практичната женица на мистър Тибс реши, че най-доброто нещо, което би могла да стори с наследството си от 700 лири, е да наеме и обзаведе някоя прилична къща някъде из онези малко изследвани части на страната, намиращи се между Британския музей и едно отдалечено селце, наречено Съмърс Таун, и да я направи пансион. Изборът й падна на Грейт Коръм Стрийт. За целта къщата беше обзаведена, наети бяха две прислужници и едно момче, а в сутрешния вестник се появи обявление, което известяваше на света, че „шест души могат да разполагат с всички удобства на един уютен дом, принадлежащ на изискано музикално семейство, на десет минути пеш от“… всякъде. Получиха се невероятно много отговори, подписани с най-различни инициали; сякаш всички букви от азбуката бяха обзети от внезапното желание да живеят на пансион. Между мисис Тибс и кандидатите се водеше обширна преписка, при което се спазваше строга секретност. „На Е. не се хареса това“, „И. не е съгласен с онова“, „И. О. Ю. реши, че условията не му допадат“, а „Г. Р. не може да спи на кушетка“. Но в края на краищата трима джентълмени станаха наематели на мисис Тибс при условия, „приемливи за двете страни“. Обявлението беше публикувано отново и една дама с две дъщери изяви желание да увеличи членовете не на собственото си семейство, а на семейството на мисис Тибс.
— Тази мисис Мейпълсън е очарователна жена! — каза мисис Тибс една сутрин след закуска, докато тя и съпругът й седяха край камината; наемателите бяха излезли, всеки по своя работа.
— Наистина очарователна — повтори мисис Тибс по-скоро на себе си, отколкото на някой друг, защото мнението на съпруга й изобщо не я интересуваше. — А двете й дъщери са много мили. Днес трябва да имаме риба — те ще обядват за първи път с нас.
Мистър Тибс постави ръжена и лопатката под прав ъгъл и се приготви да каже нещо, но се сети, че няма какво.
— Госпожиците — продължи мисис Тибс — бяха много любезни и доброволно предложиха да докарат своето пиано.
Тибс се сети за историята си като доброволец, но не посмя да я започне. Осени го една интересна идея.