— О! Разбира се!
— И ще мога да разполагам с едно помещение в мазето ви за бутилирания ми портър?
— С най-голямо удоволствие. Джеймс ще ви го приготви до събота.
— В събота сутринта ще закуся заедно с всички обитатели — каза мисис Блос. — Ще стана специално заради това.
— Чудесно — отвърна мисис Тибс с най-любезния си глас, тъй като „разменената“ изчерпателна информация потвърди, че новата наемателка е много богата.
— Необикновеното в случая е това — продължи мисис Тибс, като положи всички усилия да се усмихне най-очарователно, — че точно сега у нас живее един джентълмен, чието здраве е в изключително деликатно състояние, казва се мистър Гоблър. Той заема задната дневна.
— Съседната стая? — запита мисис Блос.
— Съседната стая — повтори хазайката.
— Ах, каква безредица! — възкликна вдовицата.
— Той почти не става от леглото — прошепна мисис Тибс.
— Божке! — учудено каза мисис Блос, също шепнешком.
— А когато стане — продължи мисис Тибс, — изобщо не сме в състояние да го убедим да си легне отново.
— Боже господи! — изрече в почуда мисис Блос и придърпа стола си по-близо до мисис Тибс. — От какво страда той?
— Ами в същност — подхвана мисис Тибс с нескрита охота — той няма никакъв стомах.
— Какво няма? — попита мисис Блос, чието лице изразяваше неописуем ужас.
— Няма стомах — повтори мисис Тибс и поклати глава отрицателно.
— Господи помилуй! Какво необикновено заболяване! — смаяно промълви мисис Блос, която беше приела думите й в техния буквален смисъл и се чудеше защо на един джентълмен без стомах ще му трябва да се храни на пансион.
— Когато казвам, че няма стомах — поясни бъбривата мисис Тибс, — това значи, че е толкова зле с храносмилането и вътрешностите му са в такова лошо състояние, че от стомаха му няма никаква полза, по-скоро даже има вреда.
— Никога не бях чувала за подобно нещо! — възкликна мисис Блос. — Но той е по-зле и от мен.
— О, да! — отвърна мисис Тибс. — Разбира се.
Каза го с пълна увереност, тъй като ширината на палтото с цвят на джанка несъмнено подсказваше, че вдовицата не страда от заболяването на мистър Гоблър.
— Вие доста разпалихте любопитството ми — каза мисис Блос и стана да си ходи. — Как ми се иска да го видя!
— Той обикновено слиза в трапезарията веднъж седмично — отвърна мисис Тибс. — Мисля, че ще можете да го видите в неделя.
Мисис Блос трябваше да се задоволи с това утешително обещание. Тя бавно пое надолу по стълбите, като не преставаше да описва болежките си, а мисис Тибс я следваше и на всяко стъпало възклицаваше съчувствено. Джеймс (който беше целият в пясък, тъй като чистеше ножовете) се втурна откъм кухненското стълбище, за да отвори външната врата, и след взаимни сбогувания между двете дами мисис Блос се понесе по сенчестата страна на улицата.
Едва ли е необходимо да казваме, че дамата, която току-що изпратихме до външната врата (и която двете прислужници разглеждат в момента през прозорците на горния етаж), беше изключително проста, необразована и себелюбива. Покойният й съпруг бил голяма фигура в производството на коркови тапи, вследствие на което успял да натрупа солидно богатство. Нямал никакви роднини с изключение на един племенник и никакви приятели освен собствената си готвачка. Един ден първият имал нахалството да му поиска петнадесет лири назаем и като отплата за услугата на втория ден се оженил за втората. Веднага след това той си написал завещанието, в което излял справедливия си гняв върху своя племенник (който заедно с двете си сестри живеел от сто лири годишно), като оставил цялото си имущество на жена си. Непосредствено след закуската се почувствувал зле, а след обяда издъхнал. В църквата на енорията му има плоча като цяла лавица на камина, която изтъква неговите добродетели и оплаква загубата от смъртта му. През живота си той не е пресрочвал нито една полица, нито пък е подарил някому и половин пени.
Вдовицата и единствена наследница на този благороден по душа човек съчетаваше в себе си по доста необичаен начин хитростта с тъпотата и щедростта със скъперничеството. Според разбиранията си тя не признаваше никакъв друг начин на живеене освен на пансион и понеже нямаше никаква работа и никакви особени желания, съвсем естествено си въобразяваше, че е сериозно болна — идея, доста усърдно втълпявана в главата й от нейния лекар, доктор Уоски, и от прислужницата й Агнес, които имаха добри причини да насърчават всички нейни приумици.
След катастрофата, описана в предишната глава, мисис Тибс напълно избягваше да дава стаи под наем на млади дами. Настоящите й наематели до един бяха мъже и когато всички се събраха около масата на обед, тя се възползува от случая да им съобщи за предстоящото пристигане на мисис Блос. Джентълмените приеха новината със стоическо равнодушие, а мисис Тибс посвети всичките си сили на подготовката за посрещане на страдащата. Подът на стаята откъм улицата на втория етаж претърпя такова жулене, миене и търкане с парцал, че таванът на дневната протече. Сиежнобели юргани, завеси и кърпи, кристалночисти гарафи за вода, кани от синьо стъкло и мебели от махагон — всичко това придаваше лукс и увеличаваше комфорта на помещението. Грейката влезе в постоянна употреба, а огънят в камината се палеше всеки ден. Движимото имущество на мисис Блос дойде на части. Първи пристигнаха една огромна кошница с тъмно пиво и един чадър, сетне — поредица от сандъци, след тях — чифт обувки с дървени подметки и една кутия за шапки, после — кресло с надувна възглавница, след това — куп пакети с подозрителен външен вид и накрая — „последни поред, но не и по значение“ — мисис Блос и Агнес, последната с вишневочервена рокля от мерино, ажурени чорапи и леки пантофки — като същинска Коломбина.