Въвеждането на Уелингтънския херцог в длъжността ректор на Оксфордския университет по своя шум и суматоха е нищо в сравнение с настаняването на мисис Блос в новата й квартира. Вярно е, че нямаше учен доктор по гражданско право, който да изнесе класическа реч специално за случая, но затова пък имаше няколко стари жени, които говориха, и то не по-малко, по въпроса и се разбраха не по-зле. Месоядката беше така изтощена от пренасянето, че отказа да излиза от стаята си до другата сутрин, та се наложи да й отнесат горе овнешкия котлет заедно с малко туршия, някакво хапче, една бутилка тъмно пиво и други лекарства.
— Ах, знаете ли какво, мадам — обърна се любопитната Агнес към своята господарка около три часа след пристигането им в пансиона. — Знаете ли какво, мадам — стопанката на дома е омъжена.
— Омъжена! — възкликна мисис Блос и прекара хапчето с глътка „Гинес“ („Гинес“ — вид силно тъмно пиво). — Омъжена! Не може да бъде!
— Наистина, мадам — отвърна Коломбината, — а пък мъжът й, мадам, живее… хи, хи, хи… прислужницата каза, че се появявал в дневната само в неделя и че мисис Тибс го карала да чисти обущата на джентълмените и че понякога миел и прозорците, а рано една сутрин, както бил на балкона и миел прозорците на дневната, се провикнал към един джентълмен, който минавал по отсрещната страна на улицата и който преди бил живял тук: „Ей, мистър Калтън, как сте?“ — На това място Агнес започна така да се смее, че мисис Блос се изплаши не на шега да не би да припадне от смях.
— Ама наистина ли?
— Да. И моля ви се, мадам, прислужниците понякога му давали джин с вода и тогава той се разплаквал и казвал, че мрази жена си и наемателите и че иска да ги гьделичка.
— Да гъделичка наемателите! — извика мисис Блос доста разтревожена.
— Не, мадам, не наемателите, а прислужничките.
— А-а, това ли било! — каза мисис Блос, напълно доволна.
— Опита се да ме целуне ей сега, като се качвах по стълбите от кухнята — възмути се Агнес, — но аз му дадох да се разбере, нещастник такъв!
Уви, сведенията й бяха верни. Непрекъснатите унижения да прекарва сам дните си в кухнята, а нощите — върху сгъваемото легло, бяха сломили и малкото боен дух, останал в клетия доброволец. Той нямаше на кого да изплаче мъката си освен на прислужниците и затова по неволя им се доверяваше. И нищо странно, че дребните слабости, които бе възприел по всяка вероятност в армията, се бяха разраснали с намаляването на удобствата около него. Той беше нещо като донжуан от сутерена.
На следващата сутрин, тъй като беше неделя, закуската бе сервирана в предната гостна в десет часа. Обикновено закусваха в девет, но в неделните дни винаги се хранеха с един час по-късно. Тибс си облече официалния костюм — черно сако, възкъси протрити панталони, доста широка бяла жилетка, бяла вратовръзка, бели чорапи, обувки „половинки“ — и се качи в упоменатата гостна. Не беше слязъл още никой и той с удоволствие се зае да пресушава каната с мляко с помощта на една чаена лъжичка.
По стълбите се зачу шум от нечии пантофи. Тибс се втурна към един от столовете, а в гостната влезе сериозен на вид мъж, около петдесетгодишен, с оскъдно количество коса на главата и неделния вестник в ръка.
— Добро утро, мистър Евънсън — изключително смирено каза Тибс, като едновременно с това направи нещо средно между кимване и поклон.
— Как сте, мистър Тибс? — рече в отговор джентълменът с пантофите, след което седна и без да казва нито дума повече, се зачете във вестника.