— Не знаете ли случайно, сър, дали мистър Уисботъл е тук в града? — запита Тибс просто за да каже нещо.
— Струва ми се, че е тук — отвърна сериозният джентълмен. — В пет часа тази сутрин го чух от спалнята си да си подсвирква „Леката китара“ („Леката китара“ — популярна песен по музика на Бернет) от съседната стая.
— Той много обича да свири с уста — каза Тибс, като се подсмихна едва.
— Той — да, но аз — не — последва лаконичният отговор.
Мистър Джон Евънсън разполагаше със собствен доход, идващ главно от наемите за къщите му, които се намираха из различните предградия. По нрав беше изключително студен и недоволен, а по убеждения — краен радикал. Непрекъснато ходеше по обществени събрания само за да критикува всичко, което се предлагаше на тях. Мистър Уисботъл от своя страна беше краен консерватор. Работеше като чиновник в Министерството на горите и считаше, че това е особено аристократична професия; знаеше книгата на благородниците наизуст и можеше да ви каже, без да се замисли, адреса на всяка известна личност. Имаше хубави зъби и превъзходен шивач. Мистър Евънсън гледаше на тези негови достойнства с дълбоко презрение и в резултат на това двамата непрекъснато спореха, при което просветляваха и останалите наематели. Необходимо е да добавим, че освен дето обичаше да свири с уста, мистър Уисботъл поддържаше високо мнение и за своите певчески способности. Ако не смятаме джентълмена от задната стая, имаше още двама наематели — мистър Алфред Томкинс и мистър Фредерик О’Блеяри. Мистър Томкинс, чиновник в една винарна, беше голям познавач на изобразителното изкуство и имаше изключителен усет за красивото. Мистър О’Блеяри беше прясно импортиран ирландец, намираше се в напълно диво състояние и беше дошъл в Англия, за да стане аптекар, служител в някое висше учреждение, актьор, репортер или изобщо каквото му се удаде — засега нямаше конкретна идея. Беше в близки отношения с двама ирландци — дребни членове на Парламента, и снабдяваше всичките си съквартиранти с гратиси за разни представления. Той беше напълно убеден, че вътрешните му достойнства непременно ще му донесат велико бъдеще. Ходеше с карирани панталони и имаше навика да наднича под шапката на всяка дама, която срещнеше на улицата. По маниери и външен вид напомняше Орсон (Орсон — герой от стар френски роман, отгледан в гората от мечка).
— Ето го и мистър Уисботъл — каза Тибс и в същия миг се появи мистър Уисботъл със сини пантофи и свободен халат, подсвирквайки си „Di piacer“ (известна ария из операта „Крадливата сврака“ от Росини).
— Добро утро, сър — обади се отново Тибс. Това май беше единственото нещо, което казваше на всички.
— Как сте, мистър Тибс? — снизходително го запита музикантът, след което отиде до прозореца и засвири още но-силно.
— Чудесна ария, няма що! — изръмжа Евънсън, без да вдига очи от вестника.
— Драго ми е, че ви харесва — отвърна Уисботъл с безкрайно задоволство.
— Не мислите ли, че би звучала още по-добре, ако я свирите по-силно? — запита песът.
— Не, не мисля — отвърна нищо неподозиращият Уисботъл.
— Вижте какво ще ви кажа, Уисботъл — каза Евънсън, който от няколко часа едва сдържаше гнева си, — следващия път, когато ви се прииска да си свирите „Леката китара“ в пет часа сутринта, ще ви помоля да си покажете главата навън през прозореца. В противен случай ще се науча да свиря на цимбал, ще го сторя, да го вземат…
Влизането на мисис Тибс (с ключовете в една малка кошничка) прекъсна заплахата и предотврати пълното й изказване.
Мисис Тибс се извини за закъснението си, удариха звънчето, Джеймс донесе чайника и получи нареждане за неограничени количества препечени филийки и бекон. Тибс седна в единия край на масата и започна да нагъва зелена салата като един Навуходоносор (… и започна да нагъва зелена салата като един Навуходоносор — Според библейските предания вавилонският цар Навуходоносор (604–561 г. пр.н.е.) за греховете си „бил отлъчен от людете и ядял трева като вол“). Появиха се мистър О’Блеяри и мистър Алфред Томкинс. Докато си размениха сутрешните поздрави, чаят беше готов.
— Боже мой! — извика Томкинс, който се беше загледал през прозореца. — Уисботъл, елате… много ви моля, елате насам… побързайте.
Мистър Уисботъл скочи от масата, а всички останали вдигнаха глави.
— Забелязвате ли — каза познавачът, като нагласяше Уисботъл в правилно положение, — малко по-насам, точно така, — забелязвате ли по какъв великолепен начин пада светлината върху лявата страна на онзи счупен комин на дом номер 48?