— Уверявам ви, мисис Тибс — казваше радикалът, поставил показалеца си върху муселина, който тя бродираше. — Уверявам ви, мисис Тибс, че нищо друго освен загрижеността ми за вашето добро ме кара да ви уведомя за това. Повтарям ви: опасявам се, че Уисботъл се опитва да спечели сърцето на онова момиче Агнес и че те се срещат в килера на първия етаж. Миналата нощ, както бях в спалнята си, долових ясно гласове, идващи оттам. Отворих веднага вратата си и стъпвайки внимателно, излязох на площадката, където заварих мистър Тибс — изглежда, и той ги беше чул. Божичко, мисис Тибс, вие цяла почервеняхте!
— Не, не, няма нищо — бързо отвърна мисис Тнбс, — това е от топлината в стаята.
— Червени! — провикна се мисис Блос откъм масичката за карти. — Четири от една боя.
— Ако разбера, че е мистър Уисботъл — каза мисис Тибс след кратко мълчание, — веднага ще го изгоня от дома си…
— Хайде! — отново се обади мисис Блос.
— А ако стане ясно — продължи домакинята с най-заплашителния си тон, — ако стане ясно, че мистър Тибс му е помагал…
— Ударете валето! — извика Гоблър.
— О — изрече с успокояващ глас Евънсън (той обичаше да забърква каши), — струва ми се, че мистър Тибс изобщо не е замесен. Според мен той е съвсем безобиден.
— И аз винаги съм го мислила за такъв — изхлипа бедната мисис Тибс и от очите й закапаха сълзи като от лейка.
— Тихо, тихо! Умолявам ви, мисис Тибс, съвземете се, ще ни забележат, умолявам ви, недейте! — говореше й Джон Евънсън, който се страхуваше да не се провали планът му. — Ще оправим нещата най-внимателно, самият аз ще бъда особено щастлив да ви помогна.
Мисис Тибс измърмори някакви благодарности.
— Тази вечер, щом се убедите, че всички са си легнали — важно заговори Евънсън, — елате без свещ до вратата на стаята ми, точно до стълбищния прозорец, и, струва ми се, ще можем да открием кои са онези двамата наистина, а впоследствие вие ще можете да действувате, както намерите за добре.
Не му беше много трудно да убеди мисис Тибс, тъй като всичко това беше събудило любопитството и разпалило ревността й, и двамата се уговориха. Играта на крибедж приключи и всички отново подхванаха разговор.
— И тъй, мистър О’Блеяри — каза свирещият пумпал, като се завъртя около оста си и се обърна с лице към всички, — как ви се стори Воксхол (Воксхол — Воксхол Гардънс, увеселителен парк в Лондон, закрит през 1859 г) миналата вечер?
— О, доста добре — отвърна Орсон, който в същност беше изпаднал във възторг от цялото изложение.
— Не сте виждали друг път подобно нещо като изложбата на капитан Рос (Капитан Рос — известен арктически мореплавател, завърнал се в Англия през 1833 г., след като в продължение на четири години бил търсил северозападния път за Тихия океан), нали?
— Не съм — съгласи се патриотът, но с обичайната си уговорка, — освен в Дъблин.
— Във Воксхол Гардънс видях граф де Канки и капитан Фицтомсън — каза Уисботъл. — Бяха възхитени.
— Тогава несъмнено е било възхитително — изръмжа Евънсън.
— На мене най ми се харесаха белите мечки — подхвана мисис Блос. — С раздърпаните си бели кожуси са досущ полярни мечки, не мислите ли и вие тъй, мистър Евънсън?
— Според мен те по-скоро приличаха на кондуктори в омнибуси на четири крака — отвърна мърморкото.
— В същност онази вечер можеше и да ми хареса — със задъхване изрече Гоблър, — ако не бях настинал ужасно, което страшно засили болките ми. Трябваше да взема няколко душа, за да мога да напусна стаята си.
— Душовете са нещо превъзходно! — възкликна Уисботъл.
— Отлично! — каза Томкинс.
— Възхитително! — обади се и О’Блеяри. (Веднъж беше виждал подобно нещо пред една тенекеджийница.)
— Отвратителни машинарии! — каза Евънсън, чието отрицателно отношение се разпростираше едва ли не върху всички предмети, били те от мъжки, женски или среден род.
— Отвратителни ли, мистър Евънсън? — каза Гоблър, силно възмутен. — Отвратителни! Помислете си каква полза има от тях, не забравяйте колко хора спасяват от смърт, като предизвикват изпотяване.