— Хм, като предизвикват изпотяване — изръмжа Джон Евънсън и спря да се разхожда по едрите квадрати на килима. — Преди известно време се показах достатъчно глупав, за да се оставя да ме убедят да инсталират един в спалнята ми. Боже мой, един-единствен път влязох под него и това веднага ме излекува, защото само споменът за вида му ме караше да се обливам в пот цели шест месеца след това.
Това негово изявление беше последвано от хихикане и преди то да заглъхне, Джеймс внесе „подноса“, съдържащ остатъците от агнешкия бут, който беше направил своя дебют на обед, хляб, сирене, парченца масло сред шубраци от магданоз, едно цяло мариновано орехче, една трета от друго и тям подобни. Момчето излезе и се върна с втори поднос, върху който имаше чаши и кани с гореща и студена вода. Джентълмените си донесоха бутилките с алкохол, прислужницата постави взетите от спалните посребрени свещници под масичката за игра на карти и прислугата се оттегли да почива.
Всички придърпаха столовете си към масата и разговорите потекоха по обичайному. Джон Евънсън, който никога не вечеряше, се изтегна на канапето и се забавляваше, като противоречеше на всекиго. О’Блеяри яде толкова, колкото можа да побере стомахът му, от което вътрешно мисис Тибс се възмути ужасно, мистър Гоблър и мисис Блос провеждаха задушевен разговор на тема лекарства и други невинни забавления, а Томкинс и Уисботъл „подеха спор“, което ще рече, че и двамата говореха силно и въодушевено, като всеки изтъкваше някакви свои предимства и нито един не беше съвсем наясно за какво в същност става дума. Измина час или два и наемателите, всеки със своя свещник, се отправиха към съответните си спални. Джон Евънсън си събу обувките и заключи вратата си с намерението да изчака мистър Гоблър да се прибере в своята стая. Той винаги оставаше в гостната около един час след като всички останали излязат, през което време пиеше лекарства и пъшкаше.
Грейт Коръм Стрийт тънеше в дълбока тишина — наближаваше два часът. От време на време изгромоляваше някой и друг файтон или пък закъснял съдебен чиновник, прибиращ се в Съмърс Таун, закачаше с подкования си ток някоя от решетките на мазетата и звукът, който се разнасяше, приличаше на потракване от въртящ се грил. Някакво приглушено монотонно бълбукане допълваше мрачната романтика на сцената — това беше водата, която се лееше в дом номер единадесет.
„Трябва вече да е заспал“ — си каза Джон Евънсън, след като беше изчакал с похвално търпение да мине един час от излизането на мистър Гоблър от гостната. Той се ослуша — в цялата къща цареше мъртва тишина. Угаси свещта и отвори вратата на спалнята си. На стълбите беше толкова тъмно, че не се виждаше абсолютно нищо.
— Шшшт! — прошепна интригантът, подобно огнено колело от фойерверк, което дава първи признаци, че може би ще се запали.
— Тихо! — чу се още един шепот.
— Вие ли сте, мисис Тибс?
— Да, сър.
— Къде сте?
— Тук. — И на фона на стълбищния прозорец се очерта размазаният силует на мисис Тибс също като призрака на кралица Ан в последното действие на „Ричард III“.
— Насам, мисис Тибс — прошепна изгарящият от радост сплетник, — подайте ми ръката си, ето така! Които и да са онези двамата, те вече са в килера. Наблюдавах ги през прозореца си и видях как, без да искат, си загасиха свещта, затова сега стоят на тъмно. Събули сте си обувките, нали?
— Да — едва успя да изрече разтрепераната мисис Тибс.
— Аз също съм без обувки, така че можем да слезем близо до вратата на килера и да подслушваме, надвесени над перилата.
Двамата се заспускаха по стълбите, чиито дъски скърцаха като преса за изцеждане на пране в съботен ден.
— Кълна се, че това е Уисботъл с някого! — шепнешком възкликна радикалът, след като те се ослушваха известно време.
— Тихо, моля ви, нека да чуем какво си говорят! — почти извика мисис Тибс, забравила всичко останало пред копнежа да задоволи любопитството си.
— О! Ако можех да ви вярвам — чу се кокетлив женски глас, — това значи, че ще оправя господарката си за цял живот.
— Какво казва? — запита мистър Евънсън, чиято позиция бе по-неизгодна от тази на неговата спътница.
— Казва, че щяла да се справи с господарката си — отвърна мисис Тибс. — Проклетница! Те замислят убийство.
— Знам, че имате нужда от пари — продължи гласът, принадлежащ на Агнес, — и ако ми подсигурите онези петстотин лири, обещавам ви, че набързо ще я запаля.
— Какво беше това? — отново попита Евънсън. Онова, което успяваше да долови, само подклаждаше в него желанието да чуе повече.