— Май каза, че щяла да подпали къщата — уплашено прошепна мисис Тибс. — Но, слава богу, аз имам застраховка във „Феникс“!
— Щом се оправиш с господарката си, моето момиче — прозвуча мъжки глас със силен ирландски акцент, — можеш да смяташ, че парите са твои.
— Боже господи, това е мистър О’Блеяри! — изрече настрани мисис Тибс.
— Негодник! — възмути се мистър Евънсън.
— Най-напред — продължи ирландецът — ще трябва да отклониш вниманието на мистър Гоблър.
— Да, разбира се — отвърна Агнес.
— Какво казаха? — отново попита Евънсън, който го задушаваше от любопитство и шептене.
— Каза, че щяла да отстрани мистър Гоблър — отвърна мисис Тибс, поразена от мисълта за човешки жертви.
— А що се отнася до мисис Тибс… — продължи О’Блеяри.
Мисис Тибс потрепера.
— Тихо! — в ужас извика Агнес точно когато мисис Тибс беше пред припадък. — Тихо!
— Тихо! — едновременно с нея извика Евънсън на мисис Тибс.
— Някой се качва по стълбите — каза Агнес на О’Блеяри.
— Някой слиза по стълбите — прошепна Евънсън на мисис Тибс.
— Влезте в дневната, сър — каза Агнес на своя съдружник. — Ще стигнете дотам, преди оня да е изкачил кухненската стълба.
— В гостната, мисис Тибс! — прошепна изумен Евънсън на не по-малко изумената си хазайка и те заедно се втурнаха към гостната, като ясно чуваха стъпките на двама души, единият — слизащ, а другият — качващ се по стълбите.
— Какво става? — възкликна мисис Тибс. — Всичко е като насън. За нищо на света не бива да ме заварят в подобно положение!
— Мене също — отвърна Евънсън, който не понасяше шегите за своя сметка. — Шшт, те са пред вратата.
— Ама че майтап! — прошепна единият от новопристигналите. Беше Уисботъл.
— Голям майтап! — отвърна другият също така тихо. Беше Алфред Томкинс. — Кой би могъл да си помисли подобно нещо?
— Нали ви казах — зашепна многозначително Уисботъл. — Боже господи, та той от два месеца вече се върти около нея. Тази вечер ги наблюдавах, докато седях пред пианото.
— Хм, видите ли, аз пък нищо не забелязах — прекъсна го Томкинс.
— Не сте забелязали! — продължи Уисботъл. — Боже господи, той й говореше шепнешком, а тя плачеше. След това кълна се, че го чух да казва нещо за тази нощ, когато всички си легнат.
— Говорят за нас! — възкликна ужасена мисис Тибс, като разбра в какво я подозират и в миг осъзна положението, в което се намираше.
— Зная, зная — повтаряше отчаяно Евънсън, осъзнал, че няма никаква надежда за спасение.
— Какво ще правим? Не можем да останем двамата тук! — възкликна мисис Тибс, почти изпаднала в умопомрачение.
— Ще се покатеря през комина — отвърна Евънсън и наистина мислеше да го стори.
— Няма да можете — каза отчаяно мисис Тибс. — Няма да можете — коминът има решетка.
— Шшт! — каза Джон Евънсън.
— Шт, шт! — чу се долу откъм стълбите.
— Какво е това шъткане, по дяволите! — обади се Алфред Томкинс, който съвсем се обърка.
— Това са те! — възкликна проницателният Уисботъл, когато откъм килера се зачу някакво шумолене.
— Слушайте! — прошепнаха младите мъже.
— Слушайте! — повториха след тях мисис Тибс и Евънсън.
— Пуснете ме, сър! — разнесе се женски глас откъм килера.
— О, Агнес! — извика някой друг, който явно беше Тибс, защото никой друг нямаше глас като неговия. — О, Агнес, сладко създание!
— Тихо, сър! (Блъсване.)
— Аг…
— Тихо, сър. Не ви ли е срам? Помислете за жена си, мистър Тибс. Престанете, сър!
— Жена ми ли? — извика храбрият Тибс, който явно се намираше под въздействието на джина и несподелената любов. — Мразя я! О, Агнес! Когато бях доброволец в хиляда осемстотин и…
— Казвам ви, че ще викам. Сър, чувате ли, престанете! (Отново блъсване и боричкане.)
— Какво беше това? — стреснато извика Тибс.
— Кое какво беше? — попита Агнес и притихна.
— Това, кое!
— А! Добре се наредихме, сър! — изхлипа изплашената Агнес, когато откъм вратата за спалнята на мисис Тибс се разнесе чукане, което напълно можеше да заглуши една дузина кълвачи.
— Мисис Тибс! Мисис Тибс! — крещеше мисис Блос. — Мисис Тибс, за бога, събудете се! (Тук имитирането на кълвачите бе подхванато с десеторно по-голям замах.)
— Боже мой, боже мой! — въздишаше клетата съпруга на развратния Тибс. — Тя чука на вратата ми. Няма начин да не ни открият! Какво ще си помислят?
— Мисис Тибс! Мисис Тибс! — отново закрещя кълвачът.
— Какво има? — провикна се Гоблър, който изскочи от стаята си подобно на дракона в цирка на Астли.
— О, мистър Гоблър! — почти истерично извика мисис Блос. — Сигурно къщата се е подпалила или пък е нападната от крадци. Чуват се най-ужасни шумове!