— Да, мамо.
— Не се прегърбвай.
Тя каза това, за да привлече всеобщото внимание върху фигурата на мис Джулия, която беше безупречна. Съответно всички я погледнаха, след което отново настъпи тишина.
— Не можете да си представите какъв грубиян беше кочияшът, който ни докара днес — обърна се мисис Мейпълсън към мисис Тибс с доверителен тон.
— Боже мой! — отвърна хазайката и на лицето й се изписа голямо съчувствие.
Тя не можа да каже нищо повече, защото на вратата отново се появи прислужницата и започна да й прави тревожни знаци.
— Според мен всички кочияши по принцип са грубияни — изрече мистър Хикс с най-любезния тон, на който беше способен.
— Няма съмнение, че са такива — отвърна мисис Мейпълсън така, сякаш до този момент и през ум не й беше минавала подобна мисъл.
— Както файтонджиите — каза мистър Симпсън. Тази забележка не постигна успех, защото никой не даде да се разбере нито с думи, нито с жестове, че има и най-бегли впечатления от навиците и привичките на файтонджиите.
— Робинсън, какво има пак? — обърна се мисис Тибс към прислужницата, която в желанието си да привлече вниманието на своята господарка върху себе си от пет минути насам кашляше и подсмърчаше зад вратата.
— Извинете, мадам, господарят има нужда от чисто бельо — отвърна стреснатата по този начин прислужница.
Двамата млади джентълмени извърнаха глави към прозореца и прихнаха, при което издадоха звук, подобен на шума след отпушването на две бутилки бира; госпожиците скриха лица в носните си кърпички; дребничката мисис Тибс пък изхвърча от стаята, за да даде на прислужницата да се разбере, а на мъжа си — чисто бельо.
Скоро след това се появи мистър Калтън, последният наемател, който се оказа изненадващо забавен събеседник. Мистър Калтън беше франт на преклонна възраст, стар ерген. Той обичаше да казва за себе си, че макар да не бил красив в строгия смисъл на това понятие, бил интересен. И наистина беше. Човек, щом го погледнеше в лицето, веднага се сещаше за мандало от външна врата с грубо изобразен полулъв-полумаймуна и това сравнение се отнасяше също така за неговия характер и за начина, по който разговаряше. Той стоеше като пън, когато всичко около него беше в движение. Сам никога не би завързал разговор, нито пък би изказал мнение, но подхванеше ли се някоя обща тема, или да продължим в духа на горното сравнение — щом някой го подбутнеше, той затракваше с невероятна бързина. От време на време получаваше нервни тикове и може да се каже, че те му действуваха като заглушител, защото не вдигаше чак толкова шум както обикновено, когато повтаряше едно и също нещо до безкрайност. Не се беше женил никога, но все още си търсеше богата съпруга. Имаше пожизнена рента от триста лири годишно и беше невероятно тщеславен и изключително себелюбив. Беше си създал име на олицетворение на самата вежливост и всеки ден се разхождаше из парка (Из парка — става дума за Хайд Парк.) и по Риджънт Стрийт.
Този почтен господин си беше наумил да се държи изключително любезно с мисис Мейпълсън, но в същност желанието да се представят в най-добра светлина беше обхванало всички присъствуващи, тъй като мисис Тибс беше решила, че не би било зле да приложи една малка хитрост, като уведоми джентълмените, че има определени основания да смята дамите за богати, а дамите — че всеки един от джентълмените е „изгодна партия“. Един малък флирт, мислеше си тя, би й помогнал да задържи наемателите, без да доведе до някакви други последствия.
Мисис Мейпълсън беше около петдесетгодишна предприемчива вдовица — хитра, енергична и с приятен външен вид. Тя беше изпълнена с най-нежна загриженост за дъщерите си и като доказателство често казваше, че не би имала нищо против да се омъжи отново, стига това да е от полза за скъпите й деца, но не би го направила под никакъв друг предлог. А „скъпите й деца“ от своя страна съвсем не бяха безразлични към едно евентуално „добро подреждане в живота“. Едната от дъщерите беше двадесет и пет годишна, а другата — с три години по-млада. От четири години насам те посещаваха различни курорти с минерални бани, участвуваха в лотариите на много увеселителни домове, четяха книги по балконите, бяха продавачки на благотворителни сергии, танцуваха по балове, разговаряха за чувства — с две думи, правеха всичко онова, което би сторило всяко усърдно момиче, но до този момент — без какъвто и да било резултат.
— Какъв прекрасен вкус към дрехите има мистър Симпсън! — прошепна Матилда Мейпълсън на сестра си Джулия.
— Великолепен! — отвърна по-малката. Джентълменът с прекрасния вкус, за когото ставаше дума, беше облечен в червеникавокафяв фрак с кадифена яка и маншети в същия цвят — костюм, подобен на този, който обикновено облича непознатият благородник от пантомимните спектакли на Ричардсън (Пантомимните спектакли на Ричардсън — популярният през тридесетте и четиридесетте години на миналия век скитащ „театър“ на Ричардсън бил едно от най-леснодостъпните заведения. В него представяли мелодрами с убийства, актьори пеели песнички, играели се пантомими — и всичко това в едно представление), когато благоволява да се прави на конте.