— Какви бакенбарди! — промълви мис Джулия.
— Очарователни! — отвърна сестра й. — И каква коса!
Косата му беше като перука и се отличаваше с пленителни лимби, нагласени по начина, по който подреждат лъскавите къдрици на ония шедьоври във фризьорското изкуство, с които са окичени Восъчните глави от витрината на Бартело на Риджънт Стрийт, а бакенбардите му се събираха под брадичката и приличаха на връзки, с които би могъл да си я прикрепя, ако природата не бе направила това излишно, като му беше дала съответните оригинални и невидими такива.
— С ваше позволение, обядът е сервиран, мадам — извести момчето-прислужник, което се появи за първи път, облечено с един пребоядисан в черно сюртук на господаря си.
— Ах! Мистър Калтън, бихте ли придружили мисис Мейпълсън? Благодаря ви.
Мистър Симпсън предложи ръка на мис Джулия, мистър Септимъс Хикс поведе прекрасната Матилда и цялата процесия се отправи към трапезарията. Мистър Тибс беше представен на дамите, при което започна да им се кланя като кукувичка от стенен часовник, в чието тяло е монтирана пъргава пружинка, а след това се шмугна бързо на мястото си в единия край на масата, доволен, че се е скрил зад супника, над който можеше спокойно да наднича. Наемателите насядаха, до всяка дама — кавалер, като парчета хляб и месо в чиния със сандвичи, и мисис Тибс нареди на Джеймс да открие блюдата. Имаше сьомга, сос от омари, супа от пилешки дреболии заедно с обичайните за случая гарнитури — картофи с вид на вкаменелости и изпържени хапки хляб с размери и форма на зарчета.
— Супа за мисис Мейпълсън, скъпи — каза енергичната мисис Тибс. Тя винаги наричаше съпруга си „скъпи“ пред чужди хора.
Тибс, който си похапваше от хляба и се мъчеше да прецени колко време още ще трябва да изчака, преди да се осмели да посегне към рибата, побърза да подаде супата, при което я разля върху покривката и сложи чашата си върху петното, за да не го забележи жена му.
— Мис Джулия, мога ли да ви предложа малко риба?
— Ако обичате… съвсем мъничко… О! Това е много. Благодаря ви. (В чинията й беше поставено парченце с големина на орех.)
— Джулия яде необикновено малко — каза мисис Мейпълсън на мистър Калтън.
Мандалото тракна веднъж — беше погълнат от рибата, която просто изяждаше с очи, затова каза само едно: „О!“
— Скъпи — обърна се мисис Тибс към своя съпруг, след като всички бяха обслужени, — а на теб какво да ти сложа?
Въпросът беше зададен с изражение, което намекваше, че не трябва да казва „риба“, защото от нея беше останало съвсем малко. Тибс обаче помисли, че жена му се мръщи заради петното върху покривката, и отвърна съвсем спокойно:
— Ами… Според мен… Сложи ми от рибата.
— Риба ли каза, скъпи? (Повторно намръщване.)
— Да, скъпа — отвърна негодникът, а на лицето му беше изписан остър глад.
Мисис Тибс едва сдържа сълзите си, докато слагаше в чинията на „проклетия си мъж“, както го нарече в ума си, последното годно за ядене парче риба.
— Джеймс, занесете това на господаря си и му вземете ножа.
Това беше съзнателно отмъщение, понеже Тибс не можеше да яде риба без нож. Така че той беше принуден да гони късчетата сьомга в кръг из чинията си с парче хляб и вилицата, при което на седемнадесет опита успяваше веднъж.
— Приберете блюдата, Джеймс — нареди мисис Тибс точно когато мъжът й преглъщаше четвъртата си хапка, и чиниите изчезнаха със светкавична бързина.
— Подайте ми едно парче хляб, Джеймс — каза клетият „стопанин на дома“, гладен повече от всеки друг път.
— Не обръщайте внимание на господаря, Джеймс — каза мисис Тибс, — а се погрижете за печеното.
Последното беше произнесено с обичайния тон, с който всички господарки отправят забележки към прислугата в присъствие на странични хора, тоест тихо, но също като шепота на сцената поради особената си подчертаност то стигна до ушите на всички.
Настана мълчание преди второто зареждане на масата — кратка интермедия, през която мистър Симпсън, мистър Калтън и мистър Хикс извадиха по една бутилка — сотерн, португалско бяло вино и шери — и предложиха на всички да пийнат с тях освен на Тибс. За него не се и сетиха дори.