— Опитах се да дойда при вас чрез обичайните дипломатически канали. Посетих султана, дори изпратих писмо на пашата, молейки го да ме приеме във връзка с братовчедка ми. Нищо не се получи.
— Коя е твоята братовчедка? — попита Козем, все едно не й бе известно.
— Сара Уулкът. Тя беше учителка в харема на султана, а той я продаде на… вашия внук.
Джеймс очакваше старата жена да се впусне в същия безсмислен ритуал като султана, но тя го изненада. Извърна глава и няколко минути, които му се сториха цяла вечност, не каза нищо, след това отново го погледна и той се смая, когато видя, че очите й са пълни със сълзи.
— Сара не е тук — каза тихо тя.
— Не е тук?
— Двете отидохме да се разходим край морския бряг и там бе отвлечена от бедуините.
За няколко секунди Джеймс остана шокиран, Не бе в състояние да каже нищо, след това покри лицето си с ръце.
— Бедуините? — промълви отчаяно той. Положението ставаше все по-лошо и по-лошо.
Животът на Сара бе съсипан и вината за това бе изцяло негова.
— Да. Съжалявам, че ви съобщавам това, на трябва да знаете. Намерението на внука ми може би е било да скрие присъствието й от вас в Двореца на орхидеята, но не бива да го съдите прекалено строго, тъй като той е влюбен в нея
— Влюбен в Сара?
— Да. Отиде сам, за да си я върне от бедуините.
— От тона ви приемам, че не вярвате във възможността той да успее — заяви Джеймс.
— Внукът ми е много умен и силен. Ако някой може да направи такова нещо, то това е той.
— Целият дворец е пълен с войници, защо не е взел някого със себе си?
— Вие няма да разберете — въздъхна Козем. — Това е въпрос на чест. Когато откраднат жената, която обичаш, трябва сам да отидеш и да се биеш за нея.
— Бедуините се движат на големи групи. Дали ще уважат тази традиция? Съмнявам се.
Козем не отговори нищо. Джеймс въздъхна, идеше му да заплаче.
— Не знам какво да правя — каза той, изразявайки гласно мислите си.
— Нито пък аз — отвърна тихо Козем.
— Дали не е по-добре да тръгна след тях?
— Няма да преживееш и ден сред онези хълмове — възрази старата жена.
— Но пашата ще се справи, така ли?
— Той познава тази местност като петте си пръста, роден е тук.
— Значи трябва да стоя и да чакам дали той ще се върне с нея — заяви Джеймс с тон, в който се четеше примирение.
— Точно така, както и всички ние.
— Ще ме уведомите ли, ако научите нещо? — попита Джеймс, като се чудеше защо й вярва. Но тя очевидно бе загрижена за Сара, а това засега му бе достатъчно.
— Имаш думата ми — отвърна сериозно Козем. — Остави адреса си на капитана. Ще изпратя някой да те уведоми веднага щом получим новини.
Калид се приведе зад една издадена скала и погледна надолу, където се простираше лагерът на бедуините. Палатките бяха издигнати близо една до друга и образуваха полукръг, в средата на който гореше голям огън. Конете бяха завързани на другия край на лагера. Сара трябваше да е в някоя от палатките. Но в коя?
Калид бе яздил по следите на групата цял ден, като пришпорваше Хан, и когато ги настигна, се придържаше на безопасно разстояние, изчаквайки, докато бедуините спрат за нощувка. Чак тогава се приближи, за да разгледа лагера по-подробно. Знаеше, че бедуините ставаха и си лягаха рано, понякога дори пътуваха през нощта и спяха през деня, за да избегнат големите горещини. Но така постъпваха в разгара на лятото, а сега следваха есенните си привички, което означаваше, че ще си легнат скоро след залез слънце и ще стана при изгрев.
След около два часа жените щяха да започнат да приготвят вечерята.
Калид върза Хан за едно дърво, след това се спусна бавно надолу по склона, като напредваше инч по инч и внимаваше да не вдига шум. Знаеше, че щяха да поставят постове, но нямаше представа къде ще се намират, затова разузнаваше много внимателно и много бавно пространството пред себе си. Бе извадил ножа си и го държеше в ръка, готов за евентуално нападение. Измина почти час, преди да достигне лагера. Сега трябваше да бъде още по-предпазлив.
Завивайки зад най-голямата и най-богато украсената палатка, Калид изведнъж се закова на място. Завързан до нея, отделно от другите коне, стоеше оседлан светлокафяв жребец, чиято юзда блестеше на лунната светлина. Това бе шатрата на предводителя. Калид попипа револвера, който висеше на кръста му. Ако имаше късмет, може и да не с наложеше да го използва. Ножът бе бързо и тихо оръжие, а той го владееше до съвършенство.
Коленичи и започна да дълбае отвор в задната страна на палатката. Работата беше напрегната и трудна. Когато направи дупка, достатъчна, за да се провре през нея, ръцете го боляха и целият бе потънал в пот. Просна се на земята и започна бавно да си проправя път с пълзене, като изчака известно време очите му да привикнат с мрака в палатката.