— Защо го правят?
— Жените в харема са в пълна безопасност, тъй като тези слуги, макар и мъже, не могат да се съвокупляват с тях.
— Значи всичко това се върши единствено за удобство на султана?
— Така е.
Сара потрепери.
— Не знам. Светът, който ми описваш, е много брутален. Не съм сигурна дали е разумно да приема предложението ти.
— Тогава ще трябва да изчакаме да видим дали любопитството ще излезе по-силно от страха ти. — Джеймс се облегна назад в стола си и скръсти ръце на корема си, като я изучаваше внимателно, а на устните му играеше едва доловима усмивка. — Не се колебая да заявя, че любопитството ще победи.
В този момент на вратата се появи Беатрис.
— Хайде, влизайте вътре, вие двамата. Когато се смрачава, насекомите хапят ужасно, направо живи ще ви изядат.
Сара и Джеймс едновременно се изправиха на крака, подчинявайки се на молбата на Беатрис.
Една седмица по-късно Сара и Джеймс надничаха през страничните прозорци на каретата си, като кашляха, когато колелетата вдигаха облаци прах по стръмния път към двореца на султана. Сградата беше огромна и ослепително бяла, с много крила и минарета, които се виеха спираловидно към небето. Слюдата в камъка блестеше на слънчевата светлина, отразявайки се във водата до двореца. Пътят, който водеше към него, бе много натоварен, повечето от хората работеха в двореца Топкапъ, някои от тях бяха евнуси, облечени в широка риза и торбести памучни панталони, които се стесняваха към глезена, червен пояс и черна жилетка, избродирана със злато. Сара докосна шапката си, след това яката на кафявия си летен костюм, после се наведе да махне праха от полите си.
— Престани да се безпокоиш, изглеждаш чудесно — обади се успокоително Джеймс.
Сара погледна към портите на палата, които се разкриваха пред нея, високи четирийсет фута. От двете им страни стоеше по един войник, въоръжен със страховита брадва с остро, блестящо острие. А точно в средата стоеше огромен негър, облечен във великолепен копринен кафтан, пристегнат в кръста със златист пояс. През челото му минаваше превръзка от същия плат. Той стоеше, широко разкрачил крака, със скръстени на гърдите ръце.
— Ето го главния евнух, за когото ти говорих — обади се Джеймс. — Мисля, че чака само теб.
Сара отново измери с поглед огромните порти и човека, дошъл да я посрещне, и се почувства така, като че ли влизаше в забранен град. След това хвърли тревожен поглед към Джеймс.
— Не е необходимо да го правиш — каза той, като видя безпокойството й. — Просто ще му кажа, че си променила решението си, след това ще си отидем вкъщи.
Сара изправи упорито рамене. Тя беше подхванала тази тема и нямаше да се отрази добре на Джеймс и бизнеса му, ако в последния момент променеше решението си и разочароваше султана.
— Не, Джеймс, всичко ще бъде наред. Ще ти бъда благодарна, ако ме придружиш до портите.
Те слязоха от каретата и Сара веднага почувства погледа на евнуха върху себе си, докато се приближаваха към него. Той я изучаваше внимателно, преценяващо, което я караше да се чувства много неудобно.
— Казал си му, че не съм определена за харема, нали? — попита неспокойно Сара.
— Разбира се. Ако беше предназначена за удоволствие на султана, евнухът щеше да те съблече и да те подложи на основен преглед, за да прецени дали си подходяща. Позволи ми отново да ти повторя, че можеш да се върнеш в къщата ми, когато пожелаеш.
Сара кимна в знак на съгласие. Джеймс поведе разговор с евнуха на развален английски, след това се обърна към Сара и я целуна по бузата.
— Довиждане, скъпа. Забавлявай се. С нетърпение очаквам да те видя след няколко седмици.
— Довиждане, Джеймс — отвърна Сара, като притисна към себе си пътната чанта, в която бе сложила най-необходимите си принадлежности.
Евнухът протегна ръка и след моментно колебание Сара му връчи чантата си. Огромните врати в миг се затвориха след тях, а каретата на Джеймс зави и пое по обратния път. Сара хвърли кратък поглед през рамо, след това последва евнуха. Когато влезе вътре, все едно попадна в друг свят. Навсякъде сновяха забързани хора. Минаха покрай няколко поста, покрай спалните помещения на войниците и евнусите и излязоха в един двор, покрит с калдъръм. Няколко работника метяха камъните и ги пръскаха с вода. Изглеждаха погълнати от работата, която вършеха. Покрай нея в стегнати редици минаха група войници в тъмносини униформи със златни копчета, на главите с характерните турски червени фесове.
Сара любопитно се оглеждаше на всички страни, опитвайки се да запомни всичко. От двора във всички посоки имаше коридори, по-късно Сара щеше да научи, че един от тях води към главната порта, друг към училището за младите принцове, трети — към болницата, четвърти — към кухнята и така нататък. Всичко беше толкова огромно и сложно, че тя почти нищо не можеше да възприеме в цялост, и тъй като беше обект на открити любопитни погледи и прикрити коментари, тя съсредоточи вниманието си единствено върху широкия гръб на главния евнух, като продължи да следва стъпките му. Точно пред тях се появи красива арка, изработена от тухли от лапис. Тя се издигаше над изкусно инкрустирани двойни врати от месинг, с вградени скъпоценни камъни и златни брави. От двете им страни бяха поставени клетки с кресливи разноцветни папагали, които се разхвърчаха уплашено, когато двамата войници отстъпиха встрани при повелителния жест на главния евнух. Двойните врати се отвориха.