Отляво на възглавниците спяха мъж и жена. Те не бяха съблекли робите си, очевидно за да са готови да тръгнат веднага на път, както правеха всички номади. Най-вероятно това бяха предводителят и първата му жена. Калид погледна надясно и видя Сара, завързана на централната подпора на палатката. Беше превила крака под себе си като пребито куче.
Беше му нужно цялото самообладание и воля, за да не убие незабавно похитителя, но се налагаше да бъде внимателен. Беше в лагера съвсем сам и ако се поддадеше на импулса си, щеше да постави на риск живота на Сара, а и своя собствен. Трябваше да действа внимателно, иначе щеше скъпо да плати за смелостта си.
Калид пропълзя зад Сара и запуши с ръка устата й. Тя се стресна и започна отчаяно да се бори с въжетата си. Калид махна превръзката от очите й и й позволи да го види. Никога нямаше да забрави израза й! Той бързо извади парцала от устата й и й направи знак да мълчи.
Калид разряза въжето, с което бяха привързани ръцете й, след това потърка бързо китките й, за да възвърне кръвообращението. Помогна й да се изправи и двамата погледнаха към спящата двойка, но те не помръднаха.
Калид я заведе при отвора, който бе направил и палатката. Сара залегна и пропълзя през него, Калид я последва. Почти беше излязъл, когато мъжът, който спеше зад него, се изправи рязко и каза нещо на арабски с разтревожен глас. Калид се обърна бързо и хвърли ножа с ужасяваща точност. Оръжието се заби в гърлото на бедуина, от раната бликна кръв. Арабинът изхриптя и посегна към гърлото си, като се давеше от собствената си кръв. Жената до него се изправи и го погледна сънено, но в следващия миг скочи ужасена. Огледа се диво наоколо, забеляза Калид и изпищя.
Калид се измъкна от палатката след Сара, сграбчи ръката й двамата хукнаха към коня на предводителя. Отряза въжето, с което беше привързан, скочи на седлото и вдигна Сара зад себе си.
— Дръж се! — извика той.
Когато подкара коня в галоп, лагерът около тях направо се взриви — жени плачеха висока, мъже влизаха и излизаха от шатрите, като приготвяха оръжията си.
— Наведи глава! — извика Калид и пришпори коня, профучавайки през средата на лагера, а около тях се разнесоха изстрели.
Извади револвера си и отвърна на стрелбата, а Сара се притисна към силното му мускулесто тяло. Той се прицели в единия от двамата бедуини, които се намираха най-близо до него. Други двама веднага отстъпиха от пътя му, а той профуча с коня покрай тях, излезе в откритото пространство извън лагера и се насочи към хълмовете.
Известно време яздеха в бесен галоп, а вятърът свиреше край ушите им. Калид често се обръщаше назад, докато накрая се убеди, че бедуините са се отказали да ги преследват. След това той накара животното да забави ход и го насочи към една групичка дървета, които растяха край буен поток. Там той спря и слезе от седлото. Сара се притисна до него.
— Вече всичко е наред — каза нежно той, като внимателно отдели ръцете й от тялото си. — В безопасност си, Сара.
Тя му позволи да я положи на меката трева, след това обгърна врата му с ръце. Калид я задържа така няколко минути.
— Пусни ме, Сара. Трябва да вържа коня.
Той съблече ризата си и изтърка животното с нея. След това се облегна уморено на едно дърво.
— Ела тук — извика я той и Сара се сгуши в него, положи глава на рамото му и затвори очи.
— Те посегнаха ли ти? — попита тихо, а горещият му дъх разроши косите й.
Сара разбра веднага какво иска да каже.
— Не.
— Вероятно все още не са били решили какво да правят с теб.
— Какви са били възможностите, Калид? — попита Сара, като потрепера.
— Да те продадат, да поискат откуп, самите те да се възползват от теб. Първи е щял да бъде предводителят, а когато му омръзнеш е щял да те остави в ръцете на другите.
Сара изстена тихо.
— Не мисли за това сега. — Калид помилва косите й.
— Защо тръгна след мен? — прошепна тя.
Калид я отдалечи от себе си и я погледна смаяно.
— Мислила си, че няма да го направя, така ли?
— Ти ми беше толкова сърдит — промърмори Сара, като сведе очи, тъй като не можеше да издържи на блестящия му поглед.
— И затова си си помислила, че ще те изоставя и ще те подхвърля на нерадостната съдба на номадска робиня? Имаш твърде ниско мнение за мен.
— Причиних ти достатъчно неприятности.
— Да, така е. Може би е по-добре да те върна обратно.
— Не е смешно. — Сара отново се сгуши на гърдите му. — Сигурен ли си, че не ни преследват?
— Ако беше така, щяха вече да са тук.
— Какво стана с Козем и Ахмед? Те добре ли са?