Сара се отпусна в ръцете му. Измина известно време, преди Калид да разбере, че тя се смее.
— Какво е толкова смешно? — той я отстрани леко от себе си и я погледна озадачен. Газените фенери, поставени в четирите ъгъла на терасата, хвърляха приглушена светлина наоколо и едва осветяваха лицето й.
— Мислех си за първата ми нощ тук, когато ме отвлече от двореца на султана и колко уплашена бях, когато ме доведоха при теб. — Сара отметна кичур лъскава черна коса, която бе паднала на челото му.
— Не ми изглеждаше уплашена. Доколкото си спомням, ти ме удари.
— Това беше защитна реакция.
— Беше много убедителна. Мислех си, че ме мразиш.
— Никога не съм те мразила, Калид. Но исках да те намразя, което е нещо съвсем различно.
— И защо искаше да ме намразиш?
— Заради ужасния начин, по който ме доведе тук, заради начина, по който ме караш да се чувствам.
— Накарах те да изпиташ непреодолимо желание да ме убиеш. — Калид се усмихна и я залюля в ръцете си.
— Да, понякога. Но по-често си мислех, че просто ще се разтопя под допира ти.
— И това те плашеше?
— Разбира се.
— Защо „разбира се“? Някои жени биха били щастливи да изпитат нещо подобно към един мъж.
— Мъж, който ме упои и ме отвлече!
— Не съм те отвлякъл, Сара. Купих те, според законите на страната.
— Да, но тази практика е против законите на моята страна. Не можеш ли да разбереш, че бях ужасена, че харесвах толкова много мъжът, който се държа по такъв примитивен начин?
— А сега вече не ме мислиш за примитивен?
— Сега си мисля за теб като за мой любовник — отвърна Сара и потърка лице в голото му рамо, вдишвайки силния му мъжки аромат. Прокара гореща диря с езика си по ключицата му и целуна вдлъбнатинката на шията му.
— Ако продължаваш все в този дух, изобщо няма да довършим разговора си — каза той.
— Говорихме достатъчно, не мислиш ли? — Сара спусна ръка към колана на панталоните му.
Калид затаи дъх.
— Съгласен съм с теб. — Хвана я за ръката и я поведе обратно в спалнята.
— Значи, решила си да останеш с нас, Сара? — Козем изпусна тънка струйка пушек от лулата си.
— Не мога да си представя сега да напусна Калид — отвърна Сара.
Намираха се в покоите на Козем, а старата жена преглеждаше една от кутиите си за бижута и решаваше кои от украшенията вече не я интересуват. Те щяха да бъдат предоставени на другите жени от харема.
— Защото те спаси от бедуините?
— Защото искам да съм с него.
— Ами семейството ти? — попита внимателно Козем, като не смееше да погледне Сара.
— Братовчед ми Джеймс очевидно не се интересува от мен — отвърна тъжно Сара, като си помисли за бележката от Роксалена, която й донесе продавачката. — Няма ме от доста време, а не съм получила и вест от него. Предполагам, ще е по-добре да забравя миналото си и да си изградя нов живот тук.
Козем не отвърна нищо.
— Защо ме гледаш така? — попита Сара. — От момента, в който пристигнах, ти се опитваше да ме убедиш да остана.
— Истина е, че искам да останеш с Калид и да му родиш наследник.
— Тогава?
Козем не отговори, само вдигна една брошка, за да я разгледа и Сара. Тя поклати глава, тъй като не я искаше.
— Ако знаеше, че липсваш на хората от семейството си, щеше ли решението ти да бъде същото? — попита Козем с привидно спокоен тон.
Сара й хвърли подозрителен поглед.
— За какво намекваш?
— Намеквам ли? Какво значи намеквам?
— Какво се опитваш да ми кажеш? — обясни Сара. Козем сви рамене.
— Ами работата ти?
— Когато не се появя в началото на новата учебна година, училищното ръководство ще реши, че трябва да наемат някой друг — отвърна сухо Сара.
— Какво значи училищно ръководство?
— Не се тревожи за това. Защо ми задаваш всички тези въпроси?
Козем се изправи рязко, като отмести кутията с бижутата настрани.
— Не е ли време да се обличаш за урока по езда? Внукът ми ще те чака.
Сара бавно се изправи.
— Предполагам, че е така — каза тя, като все още се чудеше какво си бе наумила старата жена.
— Тогава върви. — Козем й направи знак да се оттегли.
Сара си тръгна. Веднага щом излезе от помещението, Козем извика един от евнусите, които стояха в коридора.
— Кажи на Турхан ага да се яви при мен в стаята за аудиенции на пашата.
Когато капитанът се появи, Козем премина направо към въпроса.
— Турхан, искам да отнесеш това писмо на адреса, който съм написала на плика. Намира се в Константинопол. — Козем извади писмото от широкия си ръкав.
— В Константинопол ли, господарке?