Пантерата и перлата

— Благодаря.

— Искаш ли да се срещнеш с нашия свещеник? Тук наблизо има църква, сигурна съм, че преподобният Хастингс с удоволствие ще ти отдели време да те изслуша.

— Ще си помисля.

Между тях се настани неловка тишина.

— Изглеждаш толкова тъжна, скъпа — продължи след известно време Беа. — Бих искала да ти помогна.

— Ти ми помагаш само с присъствието си и като ми даваш подслон, докато си осигуря билет за връщане.

— Ужасно ли беше? — осмели се да попита накрая Беа, като за пръв път погледна Сара право в очите.

— Не, не беше.

— Но той не те ли… насили?

— Не.

— Но ти си била в харема, нали така?

— Да, но Калид не ме изнасили.

— Искаш да кажеш, че той не те е избрал за леглото си?

— Избра ме, но аз отидох с желание. — Ето, каза го най-накрая.

— О! Разбирам. — Беа силно се изчерви.

— Джеймс не ти е разказвал с подробности какво се случи с мен.

— Не.

— Аз го помолих да не го прави, но ти искаш да узнаеш. Тъкмо се готвех да се омъжа за пашата на Бурса, когато Джеймс ме откри.

— Да се омъжиш за него! — Беатрис бе смаяна.

— Да.

— Но как?

— На сватбена церемония. Но когато стана ясно, че бъдещият ми съпруг ме е оставил да си мисля, че Джеймс изобщо не се интересува какво е станало с мен, разбрах, че за нас няма бъдеще.

Беатрис не знаеше какво да отговори.

— Знам, че си шокирана, Беатрис. Както вече ти казах, не мислех да ти казвам нищо, но очевидно е, че ти проявяваш любопитство, пък и аз бих предпочела да знаеш точно как стоят нещата.

— Искаш ли да се върнеш при него?

— Всеки миг — отвърна тъжно Сара.

— Тогава защо не го направиш? — попита Беа, като истински изненада Сара.

— Защото нищо не се е променило. Мислех, че съм го накарала да види нещата и по друг начин, но съм сбъркала. Не мога да прекарам живота си с мъж, който ме смята за своя собственост, която може да бъде скрита, за да не му я отнеме някой.

— Всички тук разсъждават по този начин — отвърна примирено Беа. — Не си ли го научила?

— Да, така е. Той не можа да превъзмогне натрупаното през годините чувство за собственост към хората.

— Но ти го обичаш.

— Да — призна Сара. — Знам, че сигурно си шокирана от този факт, но е истина.

— Не съм човек, който има правото да раздава присъди — каза Беа, като се изправи. — Истина е, че не мога да свикна с живота тук, но съвсем не очаквам всички да се чувстват по същия начин. А сега позволи ми да проверя дали Листак е готова с вечерята.

Едва Беа бе излязла от стаята, когато вътре нахълта Джеймс. Веднага махна вратовръзката си и се отправи към шкафа да си налее едно бренди.

— Страхувам се, че нося лоши новини — каза той, като си наля от кехлибареното питие.

— Какви?

— Не мога да ти резервирам билет за „Ориент Експрес“ поне още един месец.

— Защо?

— На двайсет и девети в Париж има някаква конференция. Дотогава всички места са резервирани. Ще трябва да почакаш.

Сара не отвърна нищо.

— Съжалявам, Сара. Знам, че да стоиш тук и да не правиш нищо друго, освен да мислиш за времето, прекарано в Двореца на орхидеята и да слушаш оплакванията на Беа, е особено мъчително.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че Бостън все още ще си е на мястото, когато пристигна с месец закъснение.

— Освен това наближава лошото време — добави Джеймс. — През есента вали почти постоянно. Няма да имаш възможност да се разхождаш или да излизаш много.

— Мога да почета — предложи Сара. Джеймс се отпусна тежко на най-близкия стол.

— Ваканцията ти в Ориента не се оказа такава, каквато си мислеше, нали?

— Така е.

— Толкова съжалявам, Сара. Моя беше „блестящата“ идея да те изпратя в харема. Чувствам се отговорен за всичко, което ти се случи след това.

— Аз съм зряла жена, Джеймс. Мога сама да вземам решения и да си нося последствията.

— Съжаляваш ли?

— Не. Не мисля, че някога ще съжалявам, че съм се влюбила. Между нас не се получи, защото сме твърде различни, но чувствам, че докато съм жива, ще продължавам да го обичам.

— Толкова ли много означава той за теб?

— Да.

— В такъв случай, защо го напусна?

— Не знам, Джеймс. Не разбирам откъде добих тази сила. Той е много умен, а ме направи на глупачка. Не може да се промени, а аз не мога да живея с някой, който ме смята просто за вещ.

— Страхуваш се, че той ще те отхвърли след време? Мъжете от Изтока често постъпват така. Нали затова съществуват харемите, за да си осигуряват разнообразие.

— Не се страхувах от това, наистина. По свой собствен начин Калид ми е… верен.

— Тогава какво? Духовната пропаст между вас се оказа твърде дълбока, така ли?