— Замълчи! — заповяда Калид. — Не съм забравил каква роля изигра, за да се провали сватбата ми.
— Просто си вършех работата, господарю — отвърна тихо Турхан.
— Да, така беше. Можеш да си вървиш. И двамата.
След като двамата служители излязоха, Калид започна да крачи напред-назад със замислено изражение. Щеше да вземе по-ранен влак и да бъде в Париж, когато Сара пристигнеше.
— Защо да не спреш в Англия и да не посетиш леля Емили? — Джеймс наблюдаваше Сара, която сгъваше един шал и го слагаше в куфара.
— Вече съм си направила планове, Джеймс.
— Но тя пише — продължи Джеймс, като размаха пред лицето й писмо — че можеш да хванеш кораб от Кале до Дувър и пътуването ще трае само един ден. Не си виждала сестрата на майка си, откакто бе на десет години. Не мислиш ли, че си струва да се отклониш от пътя си и да заздравиш една семейна връзка?
— Джеймс, наясно съм какво се опитваш да постигнеш. Благодаря ти за усилията и загрижеността, но наистина не е необходимо.
— За какво говориш?
— Сигурна съм, че си писал на леля Емили и си я питал дали бих могла да я посетя. Стараеш се да ми доставиш малко радост и го оценявам, но едва ли е прилично да се изтърся на една роднина, която не съм виждала от детството си.
— Защо не? Само за няколко дни? Не мислиш ли, че ще е добре да си починеш малко в Англия?
— Вече си починах тук.
— Тогава иди заради майка си. Емили бе нейната любима сестра, забрави ли?
— Защо за теб е толкова важно да отида? — попита Сара, като затвори куфара.
— Имаш нужда да бъдеш сред приятели, Сара — въздъхна Джеймс. — Двамата с Беа направихме всичко, което ни бе по силите, но да те гледаме как се измъчваш тук ден след ден, очаквайки всеки миг да се появи оня негодник и да слабееш все повече…
— Що се отнася до последната част, със сигурност положението ще се промени съвсем скоро — заяви сухо Сара.
— Забрави го.
— Лесно е да се каже, Джеймс.
— Тогава се върни при него! Не можеш да съществуваш просто така, ни жива, ни умряла. Освен това не е добре за бебето.
— Прекрасно знаеш защо не мога да се върна при него, Джеймс. Обсъждали сме го хиляди пъти. И да отида при леля Емили и да пия чай в спокойната й английска градина, няма да промени нищо.
— Откъде знаеш? Може би ще се почувстваш по-добре. И не забравяй, че това може да е единствената ти възможност да посетиш леля Емили. Тя няма да стане по-млада, а откакто съпругът й почина, рядко напуска Англия.
Сара го погледна, раздразнена, след това избухна в смях, като безпомощно поклати глава.
— Какво има? — Джеймс бе изумен.
— Ти си непоправим досадник, знаеш ли? Добре, ще отида в Дувър и ще посетя леля Емили.
Джеймс се ухили доволно.
— Предполагам в писмото си до нея не си й казал за състоянието ми?
— Не, разбира се, че не. Писах само, че си прекарала чудесна ваканция тук и сега се връщаш в Бостън.
Сара кимна.
— Ще трябва да променя резервацията си. Вместо да остана в Париж ще се наложи да намеря транспорт до Кале.
— Аз ще се заема с това — каза бързо Джеймс и излезе от стаята, като си подсвиркваше весело.
Сара се приближи до прозореца и се загледа в оживената улица, като се запита за кой ли път защо Калид не й се обаждаше. Защо си правеше труда на наблюдава къщата, защо бе попречил на заминаването й, ако не искаше да се свърже с нея? Дали пък Роксалена не бе сбъркала?
Никога нямаше да узнае. На следващата сутрин напускаше Турция и никога повече нямаше да види Калид.
— Ще ни пишеш ли често? — Беа попи влажните си очи с дантелената си носна кърпичка.
Останалите пътници се сбогуваха с роднините и приятелите си, а локомотивът нетърпеливо изпищя.
— Да, ще пиша — отвърна Сара.
— Толкова се тревожим за… знаеш за какво.
— За бебето, Беатрис. Можеш да го наречеш спокойно с истинското му име. — Сара се наведе и я целуна по бузата.
— И предай най-сърдечните ни поздрави на леля Емили — добави Джеймс.
— Добре.
— Изглеждаш много красива — каза Джеймс.
— Благодаря.
В напразен опит да повдигне духа си, Сара се бе впуснала по магазините и си бе купила хубав пътнически костюм от един магазин, обслужващ гости от Запада. Костюмът представляваше рокля на сиви и черни ивици с красив турнюр и широки поли. В тон с роклята вървеше прилепнало черно манто и сива шапка, украсена с гарванови пера и огромна черна панделка.
Само след два месеца единственото нещо от костюма, което щеше да й става, бе шапката.
— Всички да се качват! — прозвуча силен вик.
Поканата беше повторена на френски, след това на турски. Последните пътници вече се качваха на влака. Свирката пронизително изпищя, локомотивът изпусна облак лютив дим.