— Трябва да тръгвам — каза Сара, като се отскубна от прегръдката на Джеймс.
Но той въпреки всичко я прегърна отново, в очите му блестяха сълзи.
— Ако имаш нужда от нещо… — повтори той за хиляден път, взирайки се изпитателно в лицето й.
— Ще пиша, обещавам.
Беа на свой ред прегърна Сара за последен път, след което двамата с Джеймс отстъпиха крачка назад и наблюдаваха отстрани, докато Сара се качи по подвижната стълбичка, извърна се и им махна за сбогом. След това изчезна във вътрешността на влака.
— Чувствам се така, като че ли я изпращам към някаква неминуема беда — продума прегракнало Джеймс.
Беа не отговори нищо, изразът на лицето й бе тъжен. По свой начин тя бе много привързана към Сара.
Двамата съпрузи останаха на перона, докато влакът се скри в далечината.
Калид огледа със задоволство луксозния президентски апартамент на хотел „Делакроа“. Трите стаи бяха украсени със свежи цветя, бутилка от най-скъпото шампанско се изстудяваше в сребърна кофичка с лед, а на страничната масичка бяха поставени две красиви кошници, пълни с плодове. Той погледна отражението си в огромното, украсено със златна рамка огледало и оправи жилетката на новия си костюм. Беше облечен по последна европейска мода, беше се приготвил да говори с най-добрия си британски акцент. Ако това не дадеше резултат, просто не виждаше какво друго би могъл да предприеме.
Погледна часовника на камината и се намръщи. Влакът, с който пътуваше Сара, трябваше да е пристигнал преди час, а хотелът се намираше съвсем близо до гарата. Беше помолил портиера да го уведоми, когато пристигне тя, но досега не бе получил никакво съобщение.
Калид излезе от апартамента и се отправи към асансьора. Огромният полилей, който осветяваше фоайето пред апартамента, изчезна, когато асансьорът пое надолу.
Калид се приближи до рецепцията и се огледа наоколо, докато чакаше служителят да се появи. В задната част на фоайето се виждаше масивно стълбище с парапет от орехово дърво. Дебелият червен килим и лампите „Тифани“ допълваха луксозната обстановка.
Калид удари с длан по звънеца. От една странична врата се появи служителят.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита той на френски с меко изразен марсилски акцент.
— Чакам госпожица Уулкът, която вече трябваше да е пристигнала. Можете ли да проверите? — заговори Калид на френски.
— Разбира се — отвърна служителят и отвори голямата книга за посетители, след това прехвърли купчина телеграми, които се намираха от другата му страна. — Ето!
— Какво е това?
— Мис Уулкът отмени резервацията си. Няма да пристигне днес.
— Какво искате да кажете? Вчера сутринта сам проверих и дежурният служител ми каза, че госпожицата трябва да е тук днес следобед!
— Сигурен съм, че за вчера информацията е била съвсем вярна, господине. Телеграмата получихме тази сутрин.
— Не знаете ли подробности?
— Страхувам се, че не.
Калид се извърна и хукна през фоайето навън.
— Мога ли да направя нещо друго за вас? — извика след него служителят на рецепцията.
Калид не му обърна внимание и излетя през вратата. Служителят изсумтя и затвори книгата. Чужденци! Какво ли не може да очаква човек от тях?
ГЛАВА 15
Калид стигна тичешком до преграденото с желязна решетка билетно гише на гарата „Свети Лазар“ и се обърна към продавача на изискан френски.
— Искам да получа сведения за една жена, пристигнала преди два часа с „Ориент Експрес“ от Константинопол.
— Съжалявам, господине, не даваме информация в коя посока пътуват пътниците ни.
Калид извади от джоба на жилетката си банкнота от двеста франка и я размаха пред носа на служителя. Последният я огледа преценяващо.
— Ще трябва да говорите с началник-гарата. Офисът му се намира зад онази арка.
Калид се затича в указаната му посока, като профучаваше покрай мъже и жени, облечени по последна европейска мода, покрай момчета, в кадифени якета и с меки шапки, покрай продавачи на фъстъци и сладолед и униформени носачи, които, изглежда, бяха навсякъде. Дочуваше далечния грохот и свистенето на пристигащ влак. Накрая стигна до офиса, почука на стъклената врата, на която беше написано Maitre d’gare, след което я отвори рязко. Началник-гарата тъкмо се бе заел с обяда си и при нахълтването на Калид вдигна стреснато поглед от хляба и сардините.
— Трябва ми спешно информация за пътничка, която е пристигнала днес с „Ориент Експрес“ — заяви властно Калид. — Продавачът на билети каза, че вие може да ми помогнете.