Началник-гарата остави чашата с бургундско и понечи да заговори. В същото време Калид извади банкнота от петстотин франка и я размаха пред него. Изражението на човека веднага се промени.
— Какво по-точно искате да знаете? — попита той, като пооправи смутено униформата си.
Калид обясни накратко всичко и началник-гарата извади книгата с имената на пасажерите и посоката, в която се бяха отправили. Пръстът му се плъзна по една колона с имена и след малко служителят доволно кимна.
— Да, господине. Както сам казахте, дамата трябва да е пристигнала преди няколко часа. Най-малкото билетът е бил резервиран на нейно име и е бил използван.
— Но тя изобщо не пристигна в хотела!
Началник-гарата само сви рамене.
— Можете ли да ми кажете в кой вагон е била и кои портиери са й взели багажа?
— Анри Дукло и Пиер Монтан.
— Повикайте ги тук. Ако е наела файтон или е отишла в друг хотел, може би е помолила някой от тях да й помогне.
Началник-гарата примирено въздъхна. Калид извади още петстотин франка.
— Дукло е в другата смяна. Ако искате да се срещнете с него, ще трябва да го почакате.
Калид кимна.
— Но Монтан мога да повикам още сега.
Калид отново кимна.
Началник-гарата излезе, а Калид започна да крачи неспокойно из малкото помещение, без изобщо да обръща внимание на окачените по стените разписания на влаковете и на нетърпимата миризма на чесън и сардини, която се носеше от недовършения обяд на чиновника.
Трябваше да намери Сара на всяка цена!
Когато Сара пристигна в Дувър, вече бе късна вечер, затова тя реши да прекара нощта в местната странноприемница „Скачащият елен“. Писмото на Джеймс едва ли щеше да пристигне при леля Емили по-бързо от нея самата и въпреки че беше телеграфирала, не можеше да бъде сигурна, че леля й знае за посещението й. Къщата й се намираше в малко селце без телеграф, така че съобщението със сигурност щеше да се забави. Сара смяташе, че ще е много невъзпитано да пристигне посред нощ.
Стаята й беше удобна, в нея гореше весел огън и въпреки че бе пропуснала вечерята, съдържателката на странноприемницата каза любезно, че може да й приготви пай. Сара осъзна, че умира от глад, което беше съвсем естествено. Сутрин дори не можеше да си помисли за храна, но вечер ядеше с охота, но поради пътуването и гаденето бе пропуснала обяда на кораба. Сара топлеше краката си на огъня, когато на вратата се почука леко и влезе прислужницата с поднос, върху който бе поставена чиния, покрита със салфетка.
— По-добре ли се чувстваш, скъпа? — попита жената, когато забеляза, че Сара бе вдигнала крака върху стола.
Младата жена кимна. Беше чудесно отново да чува около себе си хората да говорят на родния й език, макар и с кентски акцент, който понякога разбираше трудно.
— Видях те, когато пристигна тази вечер, изглеждаше съсипана, ако нямаш нищо против да се изразя така — добави прислужницата, като остави подноса на масата до камината. — Доста неприятно време имаме, нали? Дъжд, дъжд и пак дъжд, нищо, освен бури и порои тази есен. Освен това става и доста студено. Дълго ли беше пътуването?
— Да, пътувах с „Ориент Експрес“ от Турция, след това от Кале пристигнах в Дувър с кораб.
Прислужницата зацъка съчувствено с език, докато махаше салфетката от храната и наливаше ейл в една огромна чаша.
— Доста дълго си пътувала, миличка, нищо чудно че изглеждаш като изцедена. Въпреки това сега се чувстваш по-добре, нали?
— Да, така е. Храната мирише толкова хубаво.
— О, наистина, Алби приготвя най-вкусната храна в цялата област. Няма грешка! Хапни си, хапни си. Трябва да си възвърнеш малко цвета.
Сара започна да се храни и отпи от ейла. Прислужницата я наблюдаваше одобрително, скръстила зачервените си ръце над престилката, а милото й лице бе озарено от усмивка.
— Не си англичанка, нали?
— Не, американка съм.
— Дълго ли си отсъствала от къщи?
— Няколко месеца.
— Сигурно ти е мъчно за Щатите.
— Не осъзнавах колко ми е мъчно, докато не слязох от кораба и не видях знаците, написани на английски. Почувствах го като… приветствие за добре дошла.
— О, сигурно, така и трябва да бъде. Аз никога не съм пътувала в чужбина. Ако човек е щастлив, където живее, той трябва да си остане там.
Сара остави бисквитата в чинията и се загледа през прозореца.
— Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-добре, ако изобщо не бях напускала дома си — промълви тихо тя и за свой ужас, се разрида.
Прислужницата се приближи, приседна в края на леглото и потупа утешително ръката й.
— Хайде, хайде, мис. Неприятности ли имате?
Сара кимна, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.