— Благодаря, благодаря. Никога няма да те забравя. Как беше името — Хептън?
— Точно така.
Калид направо излетя през вратата, като остави всички в странноприемницата да зяпат изумени след него.
— Кой, по дяволите, беше този? — осведоми се Алби.
— Просто влюбен младеж — отвърна Етел, като докосна леко устните си.
Емили топлеше вода, за да измие съдовете от закуската, когато котката й се стрелна от кухнята в гостната. Емили попи с ръкав очите си и отиде да види кой идваше към къщата. След като Сара си тръгна, тя често избухваше в плач, затова много не й се искаше да посреща други посетители. Но когато отвори вратата, пред нея застана най-красивият и екзотичен мъж, когото бе виждала някога.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя, като се чудеше дали не се е сдобила с нови съседи от Индия или от Изтока.
— Търся Сара Уулкът — заяви направо непознатият.
— Аз… аз съм леля й — отвърна изненадана Емили.
— Мога ли да говоря с нея?
— Тя не е тук. Тръгна преди около час, за да се върне в Америка.
Пак я беше изпуснал! Отчаян, Калид удари силно с юмрук по входната врата. Емили изпищя и се опита да се скрие в къщата, но Калид я улови и я обърна с лице към себе си.
— От кое пристанище ще тръгне? Как се казва корабът? — извика той, като я държеше здраво.
Емили примигна и се отпусна в ръцете му. Беше пребледняла като платно. Калид я вдигна и я внесе вътре, проклинайки нетърпението си, което бе причина за уплахата й. Сега жената можеше да припадне, преди да му даде толкова необходимата му информация.
Калид я сложи внимателно на дивана и бързо разтърка китките й, като изчака лицето й отново да възвърне цвета си.
— Няма да сторя нищо лошо на племенницата ви, мисис Хептън. От много време я търся, затова се ядосах, че отново я изпуснах, това е всичко.
— Какво искате от нея?
— Да я направя своя съпруга.
Очите на Емили се разшириха от изумление.
— Искате да се ожените за нея?
— Да. Тъкмо щяхме да го направим, когато се скарахме и тя ме напусна.
— Къде?
— В Турция.
— Сара не ми каза нищо за това.
— Мога да разбера защо го е направила, но това е истината. Не разполагам с много време, за да ви убедя, мисис Хептън. Предполагам, че корабът й ще отплува скоро?
Емили го погледна и не отвърна нищо.
— Поне ми дайте шанс да поговоря с нея.
— Вие не сте англичанин? — попита неочаквано тя.
— Не, не съм.
— Но говорите с британски акцент.
— Учих няколко години тук. Моля ви, мисис Хептън!
— Как се срещнахте със Сара?
— Аз съм пашата на Бурса, една огромна област в Турция, която Сара посети. — Калид си представяше каква щеше да бъде реакцията на Сара, ако го чуеше да описва по такъв начин тяхната среща.
— И тя се е съгласила да се омъжи за вас?
— Да, да! Вие можете да проверите всичко това, като се обадите на братовчед й Джеймс, но точно сега нямам време да ви обяснявам подробно.
Емили отново не каза нищо.
— Мисис Хептън, сам съм, не съм въоръжен и единственото нещо, което имам в момента, е взет под наем кон, който е завързан за едно дърво наблизо. Трябва да говоря със Сара. Ще ми кажете ли накъде се е отправила?
Настоятелната молба накрая я убеди, че човекът няма лоши намерения.
— Пристанището на Уелингтън Стрийт — каза тя. — Корабът се казва „Атлантик Стар“. Сара нае файтона на съседката, тъй като не искаше да я изпращам. Ако имате бърз кон, можете да успеете да я настигнете. Тръгна в девет часа, а корабът отплава в единайсет.
Калид пое ръката й и я целуна, след това се втурна навън. Емили бавно го последва, наблюдавайки го как скача на коня и го подкарва в луд галоп.
Емили се облегна на рамката на вратата, чудейки се дали е постъпила правилно.
Сара стоеше на палубата на презокеанския кораб и гледаше шумната тълпа под себе си. Все още продължаваха да пристигат закъснели пътници, които се качваха по дървената стълба, помъкнали багажа си. Пристанът бе пълен с приятели и роднини, които се скупчваха близо до кораба, за да пожелаят успешен път на тези, които отплуваха. Зад двата огромни комина сирената изпищя. Сара се стресна и тъкмо се готвеше да се обърне и да влезе във вътрешността на кораба, когато забеляза някакъв човек, който се вряза в тълпата.
Сара се вгледа по-внимателно. Един конник, галопираше по пристана, а хората се отдръпваха и му правеха път, така че той пореше тълпата подобно на акула морската шир. Когато конникът се приближи, тя чу изненаданите викове на хората и видя смаяна как конят прескочи въжетата, които обграждаха натоварените стоки, и се приземи на дървената площадка пред кораба.