Няколко дами дойдоха да попитат дали могат да седнат или да потанцуват с нас, но двамата с г-н Бренър любезно отказахме.
— Някой ден през покрива на тази сграда ще мине ракета — казах на Бренър, колкото да поддържам разговора.
— Имат стоманена обшивка и чували с пясък горе — уведоми ме той.
— Би трябвало да го споменат в менюто.
„Лунна серенада“ свърши и дойде моят ред да потанцувам с жена си.
Диджеят още въртеше бигбенда и задименият въздух се изпълни със звуците на тромбони и саксофони, свирещи „Никога вече няма да се усмихна“ на Томи Дорси.
С Кейт танцувахме и гледах да не я въртя много, защото си личеше, че помещението и без това се върти в главата й.
Тя нямаше какво толкова да каже и накрая се върнахме на масата ни.
Вече бе полунощ и купонът в руския клуб бе в разгара си. Бък предложи коняк, което не беше добра идея.
— Готова съм да се прибера у дома — каза Кейт.
Аз също. Да отиваме на летището.
Бренър пое сметката — около четирийсет американски долара.
Сергей ни изпрати до вратата и каза:
— Утре има танци с голи кореми. Елате.
Бък каза, че ще дойдем. Излязохме и Замо потегли. Настаних Кейт на предната седалка, а момчетата се натъпкахме отзад.
Докато минавахме през портала на Града на туристите, Замо ни посъветва да държим, оръжията си в готовност, което беше добра идея — бяхме толкова пияни, че сигурно щяха да ни трябват пет минути, за да ги намерим.
Замо предложи също да остави първо нас с Кейт в „Шератон“, след което да се върне в посолството. Последното му предложение бе Бренър да пренощува в посолството, тъй като Замо нямаше намерение да го кара до апартамента му в малките часове.
И тъй, поредната нощ в дивата и луда Сана.
С Кейт слязохме пред „Шератон“ и Замо ни съобщи, че ще мине да ни вземе в 6:45. Бък каза да не освобождаваме стаята, а Бренър ни напомни да облечем бронежилетките.
— Лека нощ и късмет — пожелах им аз.
Затъкнах пистолета в колана си и насочих Кейт към фоайето, което бе пусто и притихнало, макар че откъм коктейлбара се чуваше музика.
Отидохме при асансьорите, където би трябвало да има охрана, но столът бе празен. Извадихме пистолетите и се качихме на нашия етаж. Казах на Кейт да държи под око коридора, докато огледам стаята.
Нямаше терористи под леглото или в гардероба, така че направих на Кейт знак да влезе, затворих вратата и пуснах резето. Накрая спуснах завесите.
Кейт не се чувстваше в най-добрата си форма и се строполи на леглото.
Огледах се да видя дали няма да забележа нещо нередно — плюшена черна пантера на възглавницата си например. Всичко изглеждаше кашер (или трябваше да кажа халал?), така че се отпуснах във фотьойла.
Като цяло прекарахме сносен ден в Забравената от времето страна. Така де, научихме доста и можехме да използваме наученото добре. И може би Пантерата вече знаеше, че Джон Кори, убиецът на Лъва, сега е дошъл тук, за да убие него. В тази страна няма достатъчно място и за двама ни, задник такъв.
Съекипниците ми изглеждаха повече от компетентни и имах доверие на Бренър. Професионално, искам да кажа. Не толкова във връзка с Кейт. Бък изглеждаше свестен, макар и да си беше признал без бой, че му се е случвало да бута приятели под автобуса — но единствено от патриотични подбуди.
Нашият човек от ЦРУ още тънеше в неизвестност, но това нямаше да продължи дълго. Появата му можеше да промени равновесието в екипа.
Кейт още беше изпълнена с готовност за работа и се учеше бързо. Искрено се радвах, че е с мен, и очаквах с нетърпение момента, когато ще мога да й кажа: „Казах ти, че трябваше да си останем у дома“.
И тъй, утре ни чакаше пътят към Аден, който бях минал по обходни маршрути при предишното ми идване. Този път щяхме да пътуваме направо. Еднопосочен до Аден, после към Мариб. Второто пътуване също можеше да се окаже еднопосочно. Но реших да съм оптимист и си казах, че Мариб ще е последната спирка преди дома. И последната спирка за Пантерата.