— Кое е спусъкът? — обади се Хауард.
Много смешно.
След като курсът по оръжие приключи, ние с Кейт и Хауард метнахме карабините на рамо, Замо ни даде по една черна торба със заредени пълнители и оптични мерници и каза:
— Късмет и наслука.
Г-н Бренър, началникът на кервана, беше събрал шофьорите от ДСС, правеше справка с някакъв лист и им обясняваше маршрута и реда на движение. Зачудих се дали г-н Бренър и г-жа Кори няма да се озоват по случайност в една кола. Би ли направил нещо толкова идиотски очевидно? Защо не? Аз бих.
Ед Питърс беше излязъл от сградата на канцеларията, макар да не мисля, че щеше да идва в Аден с нас. Може би беше тук, за да благослови кервана.
Двамата с Кейт стояхме с Бък и Питърс дойде при нас и каза на Бък:
— Останаха ми само две напълно бронирани коли, а следващата седмица трябва да посрещна новия посланик, така че гледайте да не попадате на засада.
— Можеш да си поръчаш пет нови коли със следващия самолет — увери го Бък.
— Това ще отнеме повече от седмица — отвърна Питърс и се обърна към мен. — Мразя тези пътувания до Аден.
— Вие не пътувате — напомних му.
— Колите ми обаче пътуват.
— Извинете. Някъде наоколо има ли автогара?
Явно г-н Питърс се тревожеше за джиповете си. И, разбира се, за агентите си от ДСС. Колкото до пътниците, те бяха причината за тревогите му. По-сериозен проблем бе липсата на американски хеликоптери в тази опасна и недостъпна страна. Без тях се налагаше да караме през Индианската територия и на практика не бяхме по-подвижни от Ал Кайда с техните тойоти.
От добрата страна, разполагахме с камерите на безпилотните самолети (и може би с ракетите им), но не знаех дали Питърс знае това, нито дали е наясно, че изкарваме хората и колите му на пътя, за да видим дали няма да се счепкаме с Ал Кайда.
Г-н Питърс реши, че може да е обезпокоил новобранците, и сподели с мен и Кейт:
— Никога досега не са ни удряли по пътя между Сана и Аден.
— Най-опасното в това пътуване са йеменските шофьори на камиони — увери ни Бък.
— Полицаите от Национална сигурност не би ли трябвало да поддържат реда на пътя? — попита Кейт.
— Понякога проблемът са самите полицаи — отвърна Питърс.
Именно. В Йемен дори добрите са лоши. Това място смърдеше. Споменавал ли съм го вече?
Иначе казано, имаше три възможни завършека на това пътуване — приятна разходка из страната, успешен сблъсък с врага или големи заглавия в утрешните вестници: „Американски конвой нападнат в Йемен, тринайсет убити“.
Реакцията на обществото щеше да е пълен шаш — къде е Йемен?
Добър въпрос.
36.
Телефонът на Бък отново иззвъня и той се дръпна, за да отговори. Може би го търсеше жена му от Мериланд и го питаше за всички онези сметки от руския клуб в кредитната му карта.
Както и да е, Бък се върна и побъбрихме още малко; не спомена нито дума за позвъняването.
Бренър дойде при нас и каза:
— Готови сме да потеглим след пет минути. — Хвърли поглед към г-жа Кори, но въпросът му беше насочен към мен. — Успяхте ли да се запознаете с карабината?
— Успяхме.
Бренър извика на всички да се съберат.
— Моля за внимание, ако обичате.
Хората се насъбраха около нас и Бренър започна:
— Първо искам да ви представя доктор Нолан, която сигурно е позната на някои от вас.
Младата лекарка вдигна ръка и помаха. Не изглеждаше зле, ако харесвате, да кажем, Скарлет Йохансон. Отплеснах се. Какво исках да кажа? А, да. Изглеждаше компетентна. Точно така.
— Доктор Нолан има всички средства да лекува пътно прилошаване и огнестрелни рани, по-малки от девет милиметра — уведоми ни Бренър.
Всички се посмяхме добре. Дори Хауард се смееше, докато се връщаше в посолството. Майтапя се.
— Правя и домашни посещения — добави д-р Нолан.
След това Бренър представи „нашите много важни пътници, господин Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР и госпожица Кейт Мейфийлд, нашият нов юридически аташе“. Вдигнах ръка и казах:
— Аз съм Джон. А това до мен е Кейт.
Това също предизвика смях. Така де, ние бяхме причината за това рисковано пътуване до Аден, така че нямаше да е зле да покажа на всички, че сме просто едни приятни глупаци.