— Имаме ли нови следи около атаката срещу „Коул“? — попита Майк.
— Ще разбера в Аден.
— Атентата срещу „Коул“ ли разследваш? — попита Клеър.
— Да.
— Било е ужасно.
— Да. — Било е убийство.
И тъй, тримата се поопознахме малко. Д-р Клеър Нолан беше от някакво място на име Айова и това бе първото й пътуване извън Америка, ако не се брои седмицата, която бе прекарала във Вашингтон, окръг Колумбия, преди да дойде тук.
— Момчетата в Аден са много добри — каза ми Майк. — Ще ти хареса да работиш с тях.
Нямаше да работя с тях, но все пак казах:
— Очаквам с нетърпение този момент.
Набързо изкоментирахме неговите колеги от ДСС, които бяха само шестима. Подобно на миналия път, в „Шератон“ имаше специален отряд на ФБР от десет души, както и доктор от Бюрото. Майк каза, че моят Екип за събиране на доказателства в момента се състоял от петима души, но бройката варирала. Имаше също двайсет морски пехотинци от Флотския антитерористичен и охранителен отряд в Дубай, които охраняваха хотела. Така че в „Шератон“ имаше горе-долу четирийсет американци — в общи линии толкова, колкото бяха и при предишното ми идване. Достатъчно, за да свършат работа, но може би нямаше да стигнат за отбраната на Форт Апачи от индианска атака — нещо, което изглеждаше реална възможност.
Също в „Шератон“, но без да се броят официално като жив персонал, бяха офицерите от ЦРУ и Военното разузнаване. Когато бях там, преброих по трима от двете служби, но те се държаха настрана. Дори не играеха плажен волейбол с нас.
— Някой ми каза, че хотелът не бил лош — каза Клеър. — Басейн, фитнес, плаж.
— И бар — уверих я. — Ти ще останеш ли?
— Да.
Ах.
— Не знаех.
— Ако се наложи да идете в Лошите земи, може да дойда с вас — уведоми ме тя.
Не можех да си обясня защо ни е доктор в Индианската територия. Е… сигурно ако се замислех наистина здравата, можех да си представя ситуация, в която някакви хора стрелят с автомати по нас.
— Не бих имала нищо против да разгледам страната — добави Клеър.
— В момента виждаш всичко, което е нужно да се види — увери я Майк.
Клеър не отговори.
Отворих жълтия плик, който ми бе дал Хауард, и извадих снимките на Булус ибн ал Дервиш.
Първата бе черно-бяла и показваше млад мъж с академична шапка и тога. Надписът гласеше: „Булус ибн ал Дервиш, Колумбийски университет, дипломиране, 1987“.
Младият Булус не изглеждаше зле — екзотична външност, с гърбав нос, тъмни очи и високи скули. Дългата му коса беше сресана назад и с изненада открих, че тънките му устни са извити в усмивка. Беше щастлив, че завършва. Целият свят е бил пред него.
Следващите две снимки бяха цветни увеличени копия с надписи „Снимка от шофьорска книжка, 1982“, и „Паспортна снимка, 1990“. На паспортната снимка той все още бе гладко обръснат, но изражението му бе променено. Изглеждаше сериозен или може би си мислеше дали да не се завърне в родината на прадедите си. По онова време главата му вече е била пълна с радикални мисли, вероятно благодарение на интернет или може би на някой местен духовен водач, чиито възгледи за исляма са се различавали от тези на повечето мюсюлмани и който е издебвал младежи като Булус ибн ал Дервиш.
Последните три снимки също бяха цветни и на една от тях се виждаше голяма викторианска къща на заден план, а надписът отдолу гласеше „Пърт Амбой, дом, май 1991. Последна известна фотография“.
Булус, тогава на двайсет и шест, изглеждаше по-стар и без да се взирам прекалено внимателно в снимката (но със знанието, че е заминал за Йемен около година по-късно), останах с впечатлението за млад мъж, който всеки момент ще скъса връзките си с дом и семейство; човек, който е видял бъдещето си и изгаря от нетърпение да остави своята следа в света.
Кой ли беше направил тази снимка? Сигурно мама. През май, така че може би е по случай рождения ден. И дали мама и татко са знаели, че момчето им ще напусне семейното гнездо, за да отлети на изток? Нищо чудно.
Зачудих се също и дали Булус е имал приятелка. Преспивал ли е с момиче? Приятелите му само мюсюлмани ли са били? Или е другарувал също с християни й евреи? Гледал ли е американски комедии по телевизията? Може би е правил всичко това в колежа и след него. Но някъде по пътя младият Булус е започнал да залита към алтернативна вселена. И ето, че сега беше тук и убиваше хора — американски моряци, европейци, събратя по религия от Саудитска Арабия, както и собствени сънародници. Какво се бе случило? Може би никога нямаше да науча. Може би той самият не знаеше какво се е случило или как се е случило. Но в някакъв момент е стигнал до кръстопът и е поел в грешната посока. И аз се движех право насреща му. Ако ми се случеше да остана насаме с него, сигурно щях да го попитам за всичко това. Но по-вероятно беше да няма момент на откровението, а на бърза смърт. Моята или неговата.