Майк и другите шофьори потвърдиха и започнахме да намаляваме скорост.
— Малко градче — каза ни Майк.
Спомнях си донякъде пътя: по него нямаше много населени места и Мабар, на стотина километра от Сана, беше първото от тях.
От пътуването между Сана и Аден помнех също, че преди две и половина години пътят не се смяташе за особено опасен. Е, не беше напълно безопасен, но и вероятността да ти устроят засада не беше висока. Нещата обаче се бяха променили, при това не към добро, както беше споменал Бък в Ню Йорк.
Конвоят намали скорост.
— Очаквайте пропускателен пункт — каза Майк.
Влязохме в малкото градче Мабар, което също помнех донякъде — струпани двуетажни кирпичени постройки, кози, деца и кокошки.
Наистина имаше армейски пропускателен пункт в центъра на градчето и спряхме. Бък слезе от втората кола и отиде при войниците. Ръкува се с тартора им, каза нещо, което разсмя всички, после се обърна по арабски стил право към шефа и проведе сериозен разговор с него. И докато го правеше, успя да му пробута малко бакшиш, което направи всички щастливи.
После се върна в джипа. Фасулска работа.
Докато минавахме през пункта, йеменските войници надзъртаха през затъмнените стъкла и макар да не можеха да видят вътре, Майк все пак им размаха среден пръст и каза:
— Те би трябвало да плащат на нас.
— Дамар, трийсет километра — каза Бренър по радиото. — Очаквайте друго спиране.
След двайсет минути се озовахме в по-голямото градче Дамар. Спомних си, че едно земетресение почти го беше изравнило със земята през осемдесетте. Половината град още беше в развалини. Тази страна не може да си поеме дъх.
— Какво е станало тук? — попита Клеър.
— Не е било сражение — уверих я. — На всеки две години местните жители разбиват градчето с ковашки чукове. Нарича се Фестивал на Ал Начуках.
Мълчание отзад. Майк обаче се разсмя.
— Очертава се дълъг ден — рече Клеър.
Жена ми казва същото. Всеки ден.
Както и да е, спряхме отново в центъра и Бък пак слезе, но този път Бренър реши да му прави компания и двамата си поговориха с войниците.
— Говорят за сигурността по пътищата — каза Майк.
— И защо трябва да вярваме, че ни дават добра информация?
— Не им вярваме, но ако разговаряш с всички, както прави Бренър, можеш да получиш представа за положението. Например дали не ни баламосват.
— Ясно.
Разбира се, другото, което трябваше да се има предвид, бе какво са видели (или не са) безпилотните самолети и как да се интерпретират образите, предавани на някаква наземна станция незнайно къде. Как можеш да определиш кой е замислил нещо лошо в страна, в която всеки си има АК–47? Нали така?
Погледнах назад и видях, че Замо и друг агент от ДСС са свалили стъклата на Бондмобила и ни прикриват със своите М–4.
Бък и Бренър вече се връщаха към джиповете си. Радиото изпращя и каза с гласа на Бренър:
— Продължаваме по главния път към Ярим.
И ето че потеглихме през лежащия в развалини Дамар.
Пътят от Дамар до Ярим беше предимно изкачване — платото тук се издигаше. В жабката имаше карта и я заразглеждах.
— Когато стигнем Ярим, можем да поемем по новия път до Аден или да продължим по този, стария кервански път до Таиз и оттам до Аден.
Не бях сигурен, че желая да деля пътя с камили, така че попитах:
— Каква е разликата?
— Новият път е добър и по-оживен, но минава през планини и има удобни места за засади — отвърна Майк.
— Разбрано. А камилският път?
— По-празен, така че е по-лесно да се избягват камионите самоубийци. Освен това минава предимно между ниски хълмове, ако не се броят стотина километра през планините.
— Кой път е по-безопасният? — попита Клеър.
Естествено, отговорът бе нито единият, нито другият, но Майк каза:
— Зависи.
Както и да е, стигнахме до малкото занемарено градче Ярим. Според Майк то било балнеосанаториум благодарение на горещите си минерални извори и имало стари турски бани — нещо като Саратога Спрингс, само дето смърдеше. Не бих си изпрал и чорапите тук.
Спряхме отново на военен пропускателен пункт и Бък и Бренър слязоха да си поговорят с войниците.
— По който и път да минем, появата ни ще бъде докладвана от военните на началниците им и тази информация може да попадне в неподходящи ръце — каза Майк. — И в двата случая минаваме през територия, където Ал Кайда има осезаемо присъствие. Тази територия започва тук, в Ярим.