— Трябвало е да сложат пътна табела — Ал Кайда, следващите сто километра — отбелязах. Но ако трябва да съм сериозен, това наистина смърдеше.
Гледах как Бренър и Бък приказват с войниците и си представих разговора. „Е, момчета, по кой път да тръгнем, за да избегнем засади и крайпътни бомби?“
А войниците се разсмяха и отвърнаха: „Магистралата за Лонг Айланд“.
Както и да е, Бък и Бренър се върнаха в джиповете си. Радиото отново оживя и Бренър каза:
— Тръгваме към новата магистрала, но после заобикаляме този пропускателен пункт и продължаваме по стария път към Таиз.
Всички потвърдиха и минахме през пункта.
Бък също се обади с добра новина:
— Безпилотните самолети не отчитат подозрителна активност по пътя за Таиз.
Защото лошите още не знаеха кой път сме си избрали.
Всъщност Майк като че ли мислеше същото.
— И по двата маршрута има хиляди очи и пет хиляди мобилни телефона. Така че на практика няма значение по кой път ще продължим.
— Ясно.
— Трябва просто да се движим бързо и да се опитваме да изпреварваме всичко, което се опитва да ни сервира Ал Кайда — добави той.
— Това е плашещо — рече Клеър.
По какво разбра?
Е, изиграхме старото „Аз съм натам, приятели“, последвано от обръщане и заобикаляне, и след десет минути се намирахме южно от Ярим на стария кервански път към Таиз.
— Мисля, че ходът беше добър — рече Майк.
Зависи дали искахме или не да установим контакт с Ал Кайда.
— Това наистина ли е територия на Ал Кайда? — попита Клеър.
— Да, според картата на районите на влияние на ЦРУ — отвърна Майк. — Но не можеш винаги да се ориентираш по картата. ЦРУ обича да преувеличава опасността. Така остават в бизнеса.
Преувеличаването на опасността е известно също като връзване на гащите, нещо като: „Хей, нали казахме, че пътищата са опасни. Съжаляваме за случилото се с онзи конвой“.
39.
Старият кервански път не беше лош и не бе много натоварен, така че се движехме добре, с около 120 км/ч., и след половин час различих планините на хоризонта.
Изкачихме едно възвишение и видях как стоповете на двете водещи коли светнаха, а отпред на пътя изникна конвой от пет военни камиона, движещи се в същата посока, в която и ние. Взех бинокъла от конзолата и го насочих към тях. Във всяка открита каросерия имаше по двайсетина души с баретите и камуфлажните униформи на полицаите от Бюрото за национална сигурност.
Радиото изпращя.
— Ще минаваме един по един — каза Бренър.
Шофьорите потвърдиха и водещата кола на Бренър излезе в насрещното платно и ускори. Внезапно обаче последният полицейски камион рязко зави към джипа и той трябваше да набие спирачки и да се върне в дясното платно.
— Задници — каза Майк.
— Какво става? — попита Клеър.
— Вероятно ще направят опит за тараш — отвърна Майк. — У военните има известна дисциплина, но полицаите са направо бандити в униформи.
Полицейският конвой намали скорост, след това един от камионите излезе в лявото платно и всички камиони спряха. Пътна блокада.
Петте джипа също спряха, но запазихме десетметровия интервал помежду ни. Пътят беше пуст и единствените превозни средства наоколо бяха нашите и техните.
— Всички да останат в колите, но бъдете готови да демонстрирате сила — каза Бренър по радиото.
Бренър и Бък отново слязоха от джиповете си, невъоръжени. Застанаха така, че да ги виждаме, и зачакаха. Бренър носеше радиостанцията си, а Бък говореше по сателитния си телефон, вероятно с посолството. Или може би със станцията за управление на безпилотните самолети. Добре. Или поне изглеждаше добре.
— Онези искат Бренър да иде при тях. Няма да се получи.
— Трябва ли да съм уплашена? — попита Клеър.
— Мисля, че вбесена е по-добре — отвърна Майк.
Май се очертаваше патова ситуация, която можеше да се проточи. Не бях сигурен за тукашния протокол, но мъжкото его ми беше достатъчно добре познато.
Полицаите свалиха задните капаци на камионите и започнаха да скачат на земята с АК–47 в ръце. Сините камуфлажни униформи бяха покрити с прах и видях, че повечето са покрили устата и носовете си с кърпи, поради което наистина приличаха на бандити. Изобщо не се опитаха да тръгнат към джиповете: просто се мотаеха насам-натам и неколцина се възползваха от възможността да се изпикаят.