Видях Бренър да вдига радиостанцията си и след миг чух гласа му.
— Стойте по местата си.
Видях, че Бък разговаря с неколцина от полицаите. Сигурно им казваше да идат да извикат шефа си, но това като че ли не действаше.
Търпението не е сред многото ми добродетели, пък и беше крайно време да накарам Бък и Бренър да разберат, че не съм тук само за едното возене, така че отворих вратата и слязох, метнал моята М–4 през рамо.
— Бренър ще се вбеси — каза Майк.
— Внимавай — добави Клеър.
Минах покрай двата предни джипа и Бренър ме видя и изръмжа:
— Връщай се в колата си.
Не отговорих, а хванах Бък за ръката.
— Да идем да намерим шефа.
За момент Бък оказа съпротива, но накрая отстъпи и двамата закрачихме по пътя през тълпата полицаи. Бренър остана назад, за да ни държи под око и да поддържа радиовръзка с конвоя.
— Разбери какво искат тези идиоти и да продължаваме — казах на Бък.
— Искат само да ни покажат кой е шефът тук, както и няколкостотин долара — отвърна той.
— Няма да получат нито едното, нито другото.
Преди да стигнем до първия камион, някакъв дълъг тъп с важни на вид означения по униформата тръгна срещу нас и каза нещо на арабски.
Бък отговори на арабски, онзи като че ли не се изненада (сигурно бяха предупредени по радиото) и двамата започнаха да ломотят.
Прекъснах ги.
— Какво казва тоя смешник?
Бък отговори:
— Това е капитан Дамадж от Бюрото за национална сигурност и иска да знае кои сме и закъде пътуваме.
— Много добре знае кои сме и закъде пътуваме. Кажи му да си го начука.
Бък каза нещо на капитана, но по всяка вероятност преводът му не беше дословен.
Капитанът отговори и Бък се обърна към мен.
— Казва, че пътят бил затворен от съображения за сигурност и че трябва да се върнем до Ярим и да продължим по новия път.
— Да, ясно. Е, сега е моментът да му кажеш: „Разкарай се от пътя ми, малоумен син на крастава камила“.
Бък каза нещо, но не чух познатата ми арабска дума „гамал“.
Бък изслуша отговора на мъжа и преведе:
— Казва, че ще ни осигури охрана през планините до Таиз. — И добави: — Срещу петстотин долара.
— Кажи му, че ние ще му осигурим охрана. Срещу шестстотин долара.
— Джон…
Мъжът каза нещо.
— Усеща, че си ядосан, и смята, че го обиждаш — каза ми Бък.
— Аз ли? — Усмихнах се на капитан Дамадж и казах с най-любезен тон: — Ще ти дам две минути да се разкараш от пътя ни.
Бък, който си оставаше дипломат до последно, също се усмихна и каза нещо на капитан Дамадж.
Двамата се разбъбриха, може би преговаряха сделката.
Както и да е, вече се бях разгорещил, може би без причина, и може би бях прекалено агресивен и превръщах ситуацията от дразнеща в лоша. Мислех си обаче за онова, което беше казал Бък в Ню Йорк — че йеменците не обичат женчовци. Такива просто нямаха място тук. Така че просто следвах съветите на Бък, макар той да не изглеждаше особено доволен от мен.
Чух някой да говори по радиостанцията и я приближих до ухото си. Бък направи същото.
Беше Бренър.
— Какво става? — попита той. — Джон, ела тук.
— Командващият офицер казва, че пътят бил затворен от съображения за сигурност — каза Бък. — Опитваме се да се разберем. Край.
— Джон, остави Бък да се погрижи за това — каза ми Бренър.
— Не става — отвърнах аз. — Край.
Погледнах към нашата колона и видях, че Кейт е слязла от джипа и води сериозна дискусия с приятеля си Пол. Вероятно казваше нещо от рода на: „Казах ти, че Джон не е отборен играч“. Или може би си беше Помислила, че просто се опитвам да й покажа, че съм много по-точен от Пол Бренър. Това не беше абсолютно невярно. Е… може би донякъде вярно.
Бък и капитан Дамаджана размениха още няколко думи, след което Бък се обърна към мен.
— Ще вземе четиристотин долара…
— Това е магистрален грабеж. Знам, че вземат по два долара на човек.
Бък вече изглеждаше малко обезпокоен и ми каза остро: