— Джон, моля те да се успокоиш. Парите са предвидени в бюджета. Не са твои и само усложняваш нещата повече, отколкото е нужно.
— Не става въпрос за парите, Бък. А за хъс. Ти лично ми каза да съм агресивен с тези хора — напомних му.
— Не. Казах ти, че ако създадеш впечатление, че те е страх, това приканва тях да бъдат агресивни.
— О… значи съм те разбрал погрешно? Съжалявам. Ще играем на доброто и лошото ченге — продължих. — Аз съм лошото. Така че говори мило на този задник и му кажи, че аз съм шефът и че съм изрод, но ще се съглася на стотачка.
Бък изглеждаше малко разочарован от мен, но се насили да се усмихне и каза нещо на капитан Как-му-беше-името.
Докато говореше, го посъветвах:
— Кажи на тоя тип, че йеменското правителство трябва да ни лиже задниците, задето сме тук.
Бък прекъсна разговора си с капитана с думите:
— Джон, млъквай!
— Добре. — Май от мен нямаше да стане добър дипломат.
Накрая Бък се обърна към мен.
— Двеста. По-надолу не може да свали. В Йемен всичко се свежда до сделката — напомни ми той. — Сега този човек трябва да запази достойнството си. А ние не се пазарим от позицията на силата и не искаме да се връщаме в Ярим, така че ще му дам двеста долара и ще си продължим по пътя.
— До следващото изнудване.
Бък каза нещо на капитан Дамадж, който отговори и Бък преведе:
— Ще ни даде… да го наречем пасаван, както казват дипломатите. Писмен пропуск до Аден.
Звучеше ми като пълна глупост, но Бък започваше да се стресира, а полицаите бяха приключили с уринирането на публично място и ставаха неспокойни, Бренър беше абсолютно вбесен, а Кейт изглеждаше разтревожена. Или ядосана. Освен това беше незабулена и онези мръсници я оглеждаха. Така че…
— Добре — казах на Бък.
Бък каза нещо на капитан Дамадж и той кимна и ми се усмихна.
— Трябва ли да го прегръщам? — попитах аз.
— Просто му стисни ръката — отвърна Бък.
Протегнах ръка на капитан Дамадж, ръкувахме се, аз се усмихнах и му казах:
— Ти си крадец.
Той се усмихна в отговор и каза нещо, което Бък преведе като:
— Ти си храбър мъж и знаеш как да се пазариш.
Не знам дали това бяха истинските думи на Дамадж — може би беше казал: „Ти си пълен задник и ядеш кози лайна“, но Бък беше твърдо решен да заглади положението.
Бък вдигна радиостанцията си и докладва:
— След няколко минути продължаваме.
Капитан Дамадж отиде до един от камионите, може би за да напише пропуска или нещо подобно.
— Можех да се справя и без твоята помощ — каза ми Бък.
— Но пък нямаше да е такава забава.
Капитан Дамадж се върна с някакъв лист и двамата с Бък си размениха пасавана и парите. Бък зачете пропуска.
— Като Али Баба и четирийсетте разбойници ли се е подписал? — поинтересувах се аз.
Капитан Дамадж се усмихна и ми каза на английски:
— Не си чак толкова смешен.
Опа!
Бък едва не изпусна пасавана.
— Много внимавайте по пътя — каза ни капитан Дамадж. — И приятно прекарване в „Шератон“.
— И на теб приятен ден — отвърнах аз.
Преди да се обърне и да си тръгне, той ме посъветва:
— Иди си го начукай.
Бък ме погледна, но като че ли беше изгубил дар слово.
— Мислиш ли, че наистина има проблем със сигурността нататък? — попитах го, докато се връщахме към джиповете.
— Скоро ще разберем — отвърна той.
Стигнахме до първия джип, където стояха Бренър и Кейт. Бренър показа страшно самообладание и ми каза само:
— Оценявам инициативата ти, но справянето с подобни ситуации е работа на Бък.
Не отговорих, а продължих нататък. Кейт ме настигна.
— Какво ти става?
Звучеше като риторичен въпрос, така че не отговорих.
— Беше ти казано да стоиш в колата — напомних й. — Изпълнявай заповедите.
— Аз ли? А ти?
— Аз не приемам заповеди от Пол Бренър.
Тя не отговори.
— Ще си поговорим по-късно — обеща ми Кейт и продължи да върви.
Стигнах до моя джип.
— Колко? — попита Майк.
— Двеста.
— Обичайната цена.
— Всичко наред ли е? — попита Клеър.
— Можем да продължим.