Полицейският камион, който блокираше лявото платно, се премести и колата на Бренър потегли и поведе конвоя покрай спрелите машини.
Погледнах в страничното огледало и видях, че камионите обръщат. Бяхме оставени да се оправяме сами.
Скоро вече се движехме с добра скорост, а полицейският конвой изчезна от погледа.
След двайсетина минути се заизкачвахме по стръмен наклон, пътят се стесни и зави към някакъв проход.
Бренър заговори по радиото:
— Девет-девет — (тоест до всички), — тук става интересно. Пръснете се, но без да изпускате от поглед предната кола. Бъдете нащрек.
Последното се подразбира, Пол. Аз обаче не бях обезпокоен. Разполагахме с пропуск от капитан Дамадж.
По планинския път нямаше насрещно движение.
— Това не е добър знак — уведоми ме Майк.
— Аха.
— Полицаите казаха ли нещо за ситуацията? — попита той.
— Шефът спомена, че пътят бил затворен от съображения за сигурност.
— Така ли? И какво?
— Просто преувеличаваше. Искаше пет стотака, за да ни ескортира.
Майк известно време мълча и накрая предположи:
— Може пък да е казвал истината.
— Ще видим.
— Да… Както и да е, не можеш да се довериш на полицията да те пази, дори да им платиш.
— Именно. — Помислих си за белгийските туристи в Мариб. Не бяха получили кой знае каква охрана срещу парите си.
— Може би ще е по-добре да обърнем — обади се Клеър.
— Тези неща ги решава шефът, а той вече е решил — отвърна Майк.
Точно така. Пол Бренър нямаше да обръща. Всъщност бяхме се поставили в доста рискована ситуация. Но си мисля, че това беше целта.
— Е, поне целият път е наш — рече Майк.
— Надявам се.
Пътят мина покрай някакво селище на един склон.
— Това е Иб — каза Майк. — Последното населено място, което ще видим по тези места. Тук правителството няма почти никаква власт — добави ненужно.
— И по-добре. Почти ни свършиха парите за подкупи.
— Тук управляват племената, но те няма да нападнат конвоя ни — продължи Майк, но не пропусна да напомни: — Ал Кайда е новото момче в махалата.
Аха. И те не ти искат парите. А главата.
40.
Планините бяха изсъхнали и се виждаха стада кози, които се мъчеха да пасат кафявата растителност. По склоновете и високите ливади бяха накацали кирпичени постройки. Тук явно живееха хора, но не се мяркаше жив човек. Може би беше време за кат?
Около върховете се трупаха бели облаци, но инфрачервените камери на безпилотните самолети би трябвало да виждат през тях.
Тесният път беше павиран, но пушилката частично скриваше двата джипа пред нас. Карахме предимно в лявото платно, за да сведем до минимум пораженията от евентуална крайпътна бомба, заложена отдясно. Нищо обаче не пречеше да има заложени бомби и отляво.
Поддържахме скорост от около стотина километра в час, което беше на границата на възможното в този район.
Радиостанциите се бяха смълчали, също като спътниците ми.
Накрая Майк наруши тишината:
— След половин час ще започнем да се спускаме към платото.
По тона му личеше, че има фобия към планините, може би напълно основателно.
Непрекъснато оглеждах терена с бинокъла, но не забелязвах нищо подозрително. Не че бих могъл да разбера какво по тези места е подозрително. Но съм сигурен, че ако го видех, щях да го разпозная.
— Как я караш? — попитах Клеър.
Тя не отговори.
Обърнах се и видях, че е заспала. Май това е най-добрият начин да прекараш ужасяващо пътуване през вражеска територия.
— Няма да е зле и ти да подремнеш малко — казах на Майк.
Мислех си, че е смешно, но той не се разсмя. Надявах се да не се сеща за нещо преживяно в Афганистан.
Радиото изпращя и хладният глас на Бренър каза спокойно:
— „Предатор“ докладва за засада отпред.
Това определено привлече вниманието ми.
— Мамка му! — възкликна Майк.
Клеър също се беше събудила.
— Какво каза?
— Залегни под прозорците — казах й аз. — Веднага.
Тя разкопча колана си и се просна на седалката.
— Поддържайте максимална скорост — каза Бренър.
Насочих бинокъла към пътя напред и на триста метра пред джипа на Бренър видях три неща — кирпичена къща до дясната страна на пътя, петдесет метра по-нататък бял джип „Тойота“ на тясна отбивка — с вдигнат гюрук, а на завоя имаше теглена от магаре, каруца с каруцар, която се движеше към нас.