— Можеш ли да си малко по-конкретен? — И може би малко по-разбираем?
— Да? Какво точно?
— Гръмне къде? Кога? Кой?
— Аз има цяла информация. Аз дава. Трябва работна виза.
Май трябваше да му издам виза за Йемен.
— Имаш ли документи? Носиш ли ги? Паспорт?
— Не.
Никога нямат. Определено не исках да говоря с този тип, без да съм видял паспорта му.
— Ще трябва да дойдеш в службата ми — казах му. Извадих визитка от джоба си. — Какво е второто ти име?
Той ми подаде някакво листче, на което с разкривени латински букви беше изписано името му — Набеел ал Самад.
— Преписал това от паспорт — с гордост заяви той. — Може подписва.
— Чудесно. — Написах на гърба на визитката „Набеел ал Самад, среща с дет. Кори“. Подписах се, сложих датата и му я подадох. — Ще намеря преводач от арабски и някой от имиграционните служби, с когото да разговаряш. Капиш?
— Да. Вие арестува мен в служба?
— Не. Мога да те арестувам тук.
И да си прееба деня. Да не говорим за неговия.
— Първо разговаря тук.
— Добре. Говори.
Набеел сподели, че поддържал връзки с хора, които знаели повече за бомбения заговор, но му трябвало повече време — във вид на шестмесечна виза, — за да научи подробностите. Май ме баламосваше. Но човек никога не може да е сигурен.
Накрая се съгласи да дойде в службата в понеделник, ако успее да си освободи сутринта. Тези типове работят по дванайсет часа на ден, шест, че и седем дни седмично, и изпращат еквивалента на цели състояния у дома на жените си и десетте си чавета. Деликатесен магазин в Бруклин е като златна мина в Йемен.
— От коя част на Йемен си? — попитах го.
Той каза някакво име, което ми прозвуча като „Али Баба“.
— Харесва ли ти там?
— Да: Прекрасна страна. Добри хора.
— Тогава защо искаш да останеш тук?
— Няма работа в Йемен. Отива къщи, два месеца. Три месеца. Вижда семейство. Идва пак тук. Пак отива Йемен.
Йеменска прелетна птичка. Откъснах лист от бележника си и му го подадох заедно с химикалка.
— Напиши си данните.
За съжаление Набеел можеше да пише на английски само името си.
— На арабски тогава — казах аз.
Пак ударих на камък. Неграмотен на два езика.
— На испански?
— Сър?
На три езика. Попитах го за името на магазина в Бруклин, домашния му адрес и номера на мобилния му телефон.
Той ми ги каза (по-бавно, ако обичаш) и аз си ги записах в бележника.
— Искам в понеделник сутринта да те видя на Федерал Плаза двайсет и шест, или ще изпратя да те вземе полицейска кола. Носи си паспорта. И визата, без значение дали е изтекла, или не. Охраната ще знае името ти. Носи и визитката ми. Ясно?
Той кимна.
Набрах номера, който ми беше дал, и телефонът в джоба му иззвъня. Проверката е висша форма на доверие. Хвърлих двайсетачка на масата и излязох.
Трябваше да се срещнем с Кейт при „Метрополитън“, за да разгледаме тъпата изложба на Моне. Крайно време беше да се науча да си държа устата затворена.
Имах малко време за убиване, така че реших да извървя четирийсетте преки. Човек винаги има нужда от физически упражнения.
Замислих се за Набеел. Повечето информатори имат или могат да ти намерят някаква информация, иначе няма да дойдат при теб. Всички искат нещо в замяна. Никога не съм виждал информатор от Близкия изток, който просто желае да изпълни гражданския си дълг в новата си родина. В случая на Набеел, както и при повечето останали, той искаше постоянно гражданство или зелена карта заради това, че е наклепал някого. Понякога искат просто пари. Парите за информаторите са лесна работа — но не и зелените карти. Междувременно още не мога да проумея защо искат да живеят тук. Да не би прекрасните им страни да смърдят?
Имам си теория за имиграцията. Стой си там, където си роден.
С Кейт се чухме по телефона и се срещнахме при „Метрополитън“. Обядвахме в ресторанта на музея, след което отидохме на изложбата на Моне. Този тип сляп ли е бил? Или на мен ми е време да сложа очила?
Вечерта отидохме с две други двойки в „Майкъл Джорданс Стейк Хаус“. Чудно място. Само холестерол и тестостерон.
Ресторантът се намира на терасата над голямата зала на „Гранд Сентръл“, с изглед към прочутия часовник, под който се срещат любовници и други. Наблюдавах как човешкото множество пристига и заминава с влакове. Гледката не се е променила особено през последните сто години — с тази разлика, че сега войници и полицаи следят всичко. Вече сякаш никой не ги забелязва — станали са част от живота. Гадост.