— Не мисля, че автомати могат да причинят подобни поражения, Бък — посочих аз.
— С лично оръжие можеш да взривиш крайпътни бомби и пълни резервоари — отвърна г-н Бренър. — Йеменците нямат достатъчно добре екипирани следователи, които да определят причината.
Да бе. Е, както и да е.
— Хауард може би ще поиска да докладва нещата такива, каквито всъщност бяха — обади се Кейт.
— Кажи му, че всъщност бих искал да поговоря с него — отвърна й Бък.
Кейт кимна и се отдалечи.
— Важно е да няма противоречащи си версии за случилото се — обясни Бък на мен и Бренър.
— Така е — съгласих се. — Особено когато версиите са верни.
— Ние станахме жертви на атака на Ал Кайда — продължи с обясненията Бък. — Не искаме да ни възприемат като агресори или провокатори. В Щатите има групи, които са против нашата програма за убийства с ракети. Ако се разчуе, този инцидент може да бъде изтълкуван погрешно като нападателен вместо като защитен.
Точно така. Не искаме да разстройваме групите за защита на човешките права с нашата програма РАЙ — Ракетни атаки в Йемен. Това си го измислих, нали чаткате.
— Важно е да не бъдем обявени за персони нон грата и да бъдем принудени да напуснем страната — добави Бък.
Съгласих се, но посочих:
— Ако не бяха ракетите, щяхме да бъдем обявени за неживи персони.
Бък пропусна думите ми покрай ушите си и продължи:
— Тази засада, наред с атаката срещу „Хънт Ойл“, ще накара Вашингтон да преразгледа военната ни мисия в Йемен. Също както стана заради „Коул“.
Ясно. С две думи, понякога се нуждаеш от нападение, за да могат нещата да станат по твоя начин. Аламо, „Мейн“, Пърл Харбър, Тонкинският залив, „Коул“ и така нататък. Понякога нападението е непровокирана изненада, а понякога не.
Та като стана дума за това, посочих:
— Пътуването до Аден можеше да стане с чартърен самолет или с „Шпионеър“. С Кейт се съгласихме да играем ролята на стръв, а не на жертвени агнета.
— Много добре знаеше какво правим, Джон — напомни ми Бренър. — Кейт също знае. Току-що направихме голям удар. Живи сме, а те са мъртви. Край на дискусията.
Не точно.
— Не съм сигурен, че всичките ти момчета знаят, че сме пуснали въдица на Ал Кайда — казах му.
Той ме погледна.
— Те знаят рисковете всеки път, когато излизаме от посолството.
— Ясно. А доктор Нолан? Тя просто се опитва да си изплати студентския заем. А Хауард?
— Ти го покани — напомни ми Бренър. — Не аз.
— Добре. И последно. Предполагам, че тази малоумна идея е на ЦРУ. Ще забележите обаче, че с нас няма човек от ЦРУ.
Никой не коментира това и аз се обърнах към Бък.
— Обади ли му се?
— Обадих се на шефа на отдела в Сана.
— И той щастлив ли е?
— Направо въодушевен. — Бък ме погледна. — Вие с Кейт изпълнихте поне частично целта си тук, така че ако искате, можете и двамата да се приберете у дома. Разбери се с жена си — добави малко рязко.
Това прозвуча като предизвикателство за мъжествеността ми.
— Аз съм тук да убия Пантерата — отговорих. — Но искам да съм в течение и да ми казвате какво става.
— Оттук нататък ще е така — увери ме Бък. — Сега шоуто е твое, Джон, и ти си звездата. Ще намериш Пантерата. Или той ще намери теб.
Определено знаеше как да си подбира думите. Имам предвид, голям артист. Но въпреки това ми харесваше.
— Някакъв шанс един от онези крайпътни разбойници да е бил Пантерата? — попитах.
— Всички се надяваме да е така — отвърна Бък. — ЦРУ ще подслушва разговорите по радиото и сателитните телефони.
— Добре. — Значи отново бяхме приятелчета и въздухът бе чист (ако не се брои вонята от канавката), и щяхме да работим като екип до следващата серия глупости на Бък.
Хауард се появи от постройката, видя канавката и я използва, след което ми каза:
— Не знам дали ще мога някога да ти се отплатя, че ме покани да дойда.
— Ще измисля нещо — обещах му аз.
Бък вече беше измислил нещо и се обърна към него.
— Това е въпрос на националната сигурност, Хауард, както и деликатен дипломатически въпрос от най-високо ниво. Моля те да не казваш на никого нищо, което би могло да компрометира тази мисия.
Или ще ти видим сметката.