Хауард реши да се упражнява да не казва нищо на никого, затова само кимна и се отдалечи.
Събрахме се пред бензиностанцията. Джиповете бяха с пълни резервоари, предните стъкла бяха почистени от тленни останки и всички се качихме по колите си. Господа, запалете двигателите. И потеглихме на югоизток към Аден.
— Самолетите остават на позиция, докато не стигнем целта си — съобщи по радиото Бренър. — Пътуват още два, въоръжени с ракети.
Страхотно. И тъй, какво научихме от разходката ни през страната? Че Ал Кайда знае за пътуването ни до Аден — но това почти се подразбираше. Научихме също, че Ал Кайда е склонна и способна да атакува брониран американски конвой. Бяха си изиграли добре ролята. Онова, което не знаеха обаче, или не очакваха, бяха ракетите „Хелфайър“ — и то, защото идиотите от йеменското правителство обикновено казваха не на използването им. Ние обаче решихме този проблем, като не ги попитахме. Това беше нова игра.
Ние пък не знаехме дали Ал Кайда знае, че г-н Джон Кори е бил в конвоя. Можехме да приемем обаче, че са знаели. Всъщност Ал Кайда знаеше, че Джон Кори и Кейт Мейфийлд ще бъдат в Йемен още преди ние самите да го разберем. Ние пък не знаехме дали Пантерата сега е в рая, в Мариб или някъде другаде. Където и да се намираше, беше бесен.
Добре. Аз също бях бесен.
42.
Конвоят продължи към Аден.
— Колкото по на юг отиваме, толкова по-слабо е присъствието на Ал Кайда — каза Майк.
— Това е добре — отвърнах от името на Клеър.
— Но после отново стават силни около Аден.
— Това е лошо.
— Освен това, когато навлезем в някогашен Южен Йемен, попадаме и в териториите на бунтовниците сепаратисти.
— В тази страна има ли изобщо някаква част, която да е… нещо като безопасна? — попита Клеър.
— Нито един квадратен сантиметър.
С мен си в безопасност, миличка.
— Поне ще сме на по-сигурно в хотела — рече тя.
Ъ… Клеър, като стана дума за хотела…
Спускахме се от централните възвишения и се движехме с добро темпо към крайбрежните равнини въпреки трафика по натоварения път между Таиз и Аден.
— До Аден ни остават още стотина километра — каза Майк.
— Новите безпилотни самолети с ракетите са на позиция — обяви Бренър по радиото. — Няма подозрителна активност по пътя. Останете нащрек за коли бомби.
Тук купонът не замира нито за миг.
— Безпилотните самолети могат да останат във въздуха двайсет и четири часа, без да презареждат — уведоми ни Майк.
Точно така. А пилотът е на земята и може да се сменя със свои колеги на всеки няколко часа. Безпилотният самолет с ракети е страховита бойна система. Може би точно с нейна помощ щяхме да видим сметката на Пантерата, ако вече не го бяхме изпарили при засадата в планината. Американската военна технология е прекрасно нещо — освен ако не си от страната на получателя й.
— Къде са разположени самолетите? — попитах Майк. — И къде са центровете им за управление?
— Никой не знае — отвърна той. — Лично аз предполагам, че в Оман или в Саудитска Арабия. Или може би в Джибути от другата страна на пролива.
— Значи не са тук?
— Не и в тази шибана страна.
— Ясно.
Беше почти един следобед, което беше добре, като се има предвид, че пътувахме по стария кервански път, макар да не бях видял нито една камила. Засадата всъщност не ни забави — тъкмо обратното, раздвижи нещата. Най-енергично си размърдваш задника, когато някой започне да стреля по теб.
Пресякохме новата магистрала, която идваше от Сана и продължаваше право на юг към Аден. Пътят беше добър и се чудя дали ако бяхме поели по него, щяхме да имаме подобно вълнуващо преживяване като онова по керванския път. Бях сигурен, че управляващите безпилотните самолети бяха дали идеята за маршрута. В крайна сметка ЦРУ — които контролират самолетите — бяха получили онова, което искаха — демонстрация на американската мощ, мъртви лоши и един инцидент.
— Ще успеете ли да се върнете в Сана преди мръкване? — попитах Майк.
— Може би… Ще видим какво ще нареди Бренър.
Използвах отговора му, за да метна въдицата.
— Той изглежда свестен тип.
— Свестен е — съгласи се Майк и замълча за момент. — Но понякога прекалява с рисковете.
Което означаваше, че излага на риск всички други. Може би нямаше какво да губи. А може би просто беше намерил нова тръпка в живота.