— Спомена, че имал дама в Щатите — казах.
— Да. Веднъж беше тук. Жестока е.
— Значи няма забежки в посолството?
Майк осъзна, че се е разприказвал прекалено много за шефа си, и отвърна:
— Никакви, за които да знам. — И добави: — Пък и без това тук е предимно мърша.
— Това не го чух — обади се Клеър.
Разсмяхме се.
— Мисля, че е готин — продължи Клеър. — Но е малко стар за мен.
Какво? Та той беше най-много с пет години по-голям от мен. Направо бях смазан. Прииска ми се да бях загинал при засадата на Ал Кайда.
Вече бяхме в крайбрежната равнина и забелязах отпред крайпътен знак, един от малкото, които бях видял през изминатите четиристотин километра. Насочих бинокъла си към него. Пишеше нещо на арабски, но отдолу различих АДАН — с „а“, — както и ГОВЕРНАТ.
— Навлизаме в бившия Южен Йемен, известен също и като Адан — каза Майк. — Тук в известен смисъл е почти като друга страна.
Всъщност навремето си е била друга страна, но въпреки това казах:
— Прилича ми на същия кенеф.
— Мисленето тук е различно. Малко по-модерно, може би заради британското влияние и присъствието на руснаците, а и заради всички кораби, пристигащи в пристанището на Адан от цял свят.
— Аха. Като „Коул“.
— Ал Кайда е нещо ново в Аден — отвърна Майк. — Южен Йемен деградира.
Всъщност целият Близък изток деградираше.
След около половин час бяхме в покрайнините на Аден. Погледнах на югоизток, където знаех, че се намира „Шератон“, и не видях издигащ се към небето стълб дим. Добър знак.
Хотел „Шератон“ се намира извън града, на един полуостров, който се врязва в Аденския залив. Ландшафтът е оформен от изгаснал — да се надяваме — вулкан, има високи хълмове и отвесни скали над плажове. Районът е много живописен, но труден от гледна точка на сигурността.
Пред нас имаше някакъв строеж и голяма табела с надпис СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БЕН ЛАДЕН на английски, което ми напомни за думите на полковник Кент в Сана. Бях сигурен, че повечето намиращи се в Йемен членове на фамилията Бен Ладен са добри граждани, но беше някак стряскащо да видиш подобен знак — все едно в Германия да се натъкнеш на АВТОСАЛОН НА ФОЛКСВАГЕН АДОЛФ ХИТЛЕР. Нали ме разбирате? Май нямаше да е зле да сменят името на компанията.
Минахме покрай летището и започнахме да се изкачваме към възвишенията над плажовете.
Виждах „Шератон“ долу — бяла модерна шестетажна сграда, спокойно къпеща се в лъчите на слънцето. Под хотела имаше ивица бял пясък и палми, а по-нататък се ширеха спокойните сини води на Аденския залив. Рай. Не обаче.
— Изглежда много приятно — каза Клеър.
Изглеждаше като мишена.
— Събужда ли спомени? — попита ме Майк.
— Много.
Спуснахме се по тесен път покрай подножието на отвесните скали и хотелът изникна точно пред нас.
— Девет-девет — обади се Бренър. — Пристигнахме. Браво на всички.
Майк и другите шофьори надуха клаксони и влязохме в паркинга на хотела.
Пак бях тук.
Шеста част
Мариб, Йемен
43.
Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата облечен в бялата роба и с шивал на бедуин, седеше на пръстения под в колибата на един козар, намираща се в тясна клисура във възвишенията югозападно от град Мариб. Слънцето беше увиснало ниско над планините и постройката бе в сянка, макар че през входа влизаше сноп лъчи.
Покрай каменните стени бяха насядали десетима мъже — неговият вътрешен кръг съветници, както и най-старшият му помощник Алтаир, по-възрастен мъж от провинция Таиз, откъдето произхождаше родът ал Дервиш. Всъщност Алтаир му беше далечен роднина и беше познавал бащата на бащата на Булус, както и самия му баща, макар да го помнеше като младеж, преди да емигрира в Америка.
Лагерът на джихадистите на Пантерата не беше далече, но той не можеше да проведе срещата там заради американските безпилотни самолети. Те може би бяха засекли лагера, макар от въздуха да приличаше на бедуинско селище от шатри и няколко колиби от кирпич и камък. Всъщност мястото наистина беше бедуинско селище, но вече не, благодарение на шейх Муса, който бе дал (срещу съответната цена) селището на джихадистите от Ал Кайда. Пантерата не знаеше дали американците не са заподозрели нещо и за всеки случай провеждаше срещата тук, в тясната клисура, която не беше далеч и от неговата магара, пещерата, в която живееше сам и която бе известна само на неколцина от най-доверените, в това число и на Алтаир.