— А сега ни кажи какво знаеш за тази засада — нареди Пантерата.
— Да, господине. — Набеел не можеше да бъде обвинен за провала на засадата; вината за неуспеха бе на Фарис, местния лидер на Ал Кайда, който бе организирал всичко. Набеел обаче знаеше, че заповедта за устройването на засадата може да му коства живота.
— Набеел? Говори.
— Да, господине. Когато научих, че американският конвой тръгва от посолството, незабавно се свързах с провинциалните лидери по очаквания маршрут.
Всъщност Пантерата му беше казал да го направи и стратегията беше изглеждала добра.
— Както обикновено, маршрутът беше на юг, към Аден — продължи Набеел — Американците винаги пътуват с конвой натам.
— Това е било добро хрумване, Набеел — каза Пантерата. — Бих го одобрил, ако се беше свързал с мен.
— Да, господине. Много приятели по пътя съобщиха за местоположението на колите и само за няколко часа Фарис успя да събере бойци за засадата в хълмовете южно от Иб.
— Отлично — каза Пантерата. — Значи конвоят е унищожен? Всички американци ли са мъртви?
Набеел беше ставал и друг път свидетел на необичайния начин на изразяване на шефа си към хора, от които не е доволен. Зачуди се дали Булус ибн ал Дервиш не се е научил на този начин на изразяване в Америка.
— Набеел? Да не би да говоря твърде тихо и да не ме чуваш?
Набеел пое дълбоко дъх.
— Извинявам се, господине, за бавните ми отговори…
— Продължавай, Набеел — прекъсна го Алтаир. — Какво стана със засадата?
— Фарис ми каза, че всичко е било добре планирано, с двайсет бойци, кола бомба, крайпътна бомба и бомба в каруца с магаре, чийто собственик бил готов да стане мъченик, но…
— Достатъчно. — Пантерата явно беше научил, че американските безпилотни самолети са забелязали засадата и са изстреляли ракетите си по джихадистите. — Чух достатъчно от теб.
— Да, господине.
— Искам да видя Фарис — каза Пантерата. — Да дойде в град Мариб и да чака нареждания.
— Да, господине.
— Изглеждаш уплашен, Набеел — отбеляза Пантерата. — Какво те плаши?
Набеел отново сведе глава.
— Собствената ми некадърност ме плаши, господине — отвърна той и после погледна Пантерата право в очите. — Провалих се пред теб и пред великата ни кауза.
— Така е, Набеел. Не успя да убиеш американците, както ти наредих. Освен това си наредил засада, завършила с катастрофа. И какво мислиш, че трябва да е наказанието ти?
— Каквото пожелаете, господине.
— Дори смърт?
— Ако такава е повелята ви.
Пантерата извади джамбията си от ножницата и опря острието в гърлото на Набеел.
Набеел се разтрепери и не успя да овладее мехура си.
— Не е необходимо, Булус — каза Алтаир.
Набеел с надежда си помисли, че старецът може би се е усъмнил, че Пантерата лъже и че именно той е наредил засадата. Алтаир познаваше добре Булус ибн ал Дервиш. Може би даже прекалено добре. Набеел се замоли Алтаир да спаси живота му.
Пантерата притисна още по-силно острието в гърлото на Набеел.
— Погледни ме. Погледни ме в очите.
Набеел погледна Пантерата в очите и видя в тях омраза, но не към него, както му се стори. Омразата винаги си беше там, когато ставаше дума за американци.
— Значи американците сега са в „Шератон“ в Аден, Набеел. Може би в момента плуват в басейна. Или са на плажа. Или пък се наливат с алкохол в бара. А колко бойци на джихада лежат мъртви из хълмовете и по пътя заради глупавото ти решение да атакуваш конвоя? Колко, Набеел?
Набеел преглътна и усети как острието се притиска в плътта му още по-силно.
— Десет, господине…
— Мисля, че са повече.
— Булус, останахме тук твърде дълго — обади се Алтаир. — Ако безпилотните самолети и ракетите им те безпокоят, трябва да се махнем, преди да са ни посетили.
— Първо трябва да прережа едно гърло.
— Да, но не гърлото на този човек. Друго гърло те очаква.
Пантерата не отговори на стареца, а се обърна към Набеел.
— Може би твоето гърло ще почака друг момент.