Че кога изобщо е било сигурно?
Продължихме разходката си по плажа, разминахме се с патрул на морската пехота и стигнахме до Слонската скала.
В плитчините имаше десетина завързани или закотвени рибарски лодки. Чет нагази във водата към една от тях, така че май трябваше да го последваме.
Той се качи в откритото шестметрово дървено корито с външен мотор. Бък го последва. Кейт, моя милост и Бренър се спогледахме и също се качихме.
Чет развърза въжето, пъхна ключ в запалването, нагласи газта и дръпна кордата. Двигателят се изкашля и потеглихме. Но накъде?
Единствената седалка беше на кърмата при мотора, където се беше настанил Чет и управляваше. Останалите насядахме на обърнати бели пластмасови кофи. Лодката смърдеше на риба и босите ни крака бяха потопени в десетина сантиметра воняща вода.
Не съм мърморко, но слънцето започваше да изгаря кожата ми, а и Бък, Кейт и Бренър бяха на път да заприличат на варени омари. По-голямата ни грижа бе, че пистолетите и средствата за свръзка бяха останали на плажа.
Заключих, че Чет Морган е луд. А ние го следвахме. Това не правеше и нас луди, а само глупави.
От водата стърчаха няколко скали и на една от тях имаше голяма черно-бяла чайка. Когато стигнахме на пет-шест метра от нея, Чет бръкна отзад под ризата си, извади глок 40-и калибър и стреля. Кейт, която не беше видяла изваждането на оръжието, се стресна; останалите бяхме изумени, а Чет бе раздразнен, защото пропусна. Птицата отлетя.
Реших да го утеша.
— За да си сигурен, че си улучил целта, първо стреляй и после наречи онова, което си улучил, мишена.
Чет все едно не ме чу. Обаче обясни:
— Това беше маскирана чайка бомба. Не е от застрашен вид.
— И никога няма да стане с подобна стрелба — отбелязах.
Помислих си, че Чет ще ме застреля, но той се разсмя — истински смях, който едва не ме накара да си помисля, че не е побъркан.
— Никога не бих застрелял белоока чайка — рече той. — Те са застрашени. И носят късмет.
Както кажеш, Чет. А сега прибери пистолета.
Той обаче остави оръжието на седалката до себе си. Е, поне един от нас имаше пистолет. За съжаление това бе лудият.
Чет погледна нагоре към Слонската скала и проследих погледа му. Момчетата от йеменската армия бяха обърнали тежката картечница към нас и един от войниците ни гледаше с бинокъл.
— Изнервят се, като чуят стрелба — отбеляза Чет.
Аз също се изнервям.
— Ако ни се отвори време, ще ви заведа на лов за акули — продължи той. — Почти на всяко излизане имам късмет. — Усмихна се и се обърна към мен и Бренър. — Акулите почти извадиха късмет, когато влязохте във водата. — И се разсмя.
И тъй, намирахме се в малка лодка с въоръжен психопат. Как успявам да се забъркам в подобни ситуации? Трябва да си проверя трудовия договор.
Хвърлих поглед към Бренър, който несъмнено знаеше какво си мисля. Кейт също изглеждаше малко несигурна относно г-н Морган, но пък тя има опит с оправдаването на сбърканяци от ЦРУ. До известна граница. След това ги застрелва. Е… засега само един.
На лицето на Бък беше цъфнала унесена усмивка и разбрах, че е много толерантен към налудничавото поведение, стига налудничавият да е колега или от неговия сой. Имах чувството, отчасти въз основа на подхвърлените думи, че Бък и Чет са посещавали едно и също или сходни училища и произлизат от една и съща социална прослойка. Чет е бил лошото момче, което винаги е било в тайна пробация и всички са го обичали, стига да не докара смъртта на някого. По-късно обаче онова, което се е възприемало като смешно и чудато поведение, е прогресирало в нещо не толкова забавно.
Освен това всички тези типове от ЦРУ култивират ексцентрично поведение, превърнало се в част от легендата, която сами са създали за себе си. Искат другите да разказват истории за тях и да разпространяват мълвата за уникалността им.
Споменатото вече приятелче на Кейт Тед Наш беше добър пример в това отношение. Освен това Тед беше нагъл чекиджия. Но сега бе мъртъв, а за мъртвите не трябва да се говори лошо. Дори да са задници. Което ме наведе на друга мисъл — знаеше ли Чет Морган за Тед Наш? Най-вероятно. Но сега не беше подходящ момент да го питам.
Както и да е, Чет Морган бе подготвил появата си на сцената и както се казва в света на театъра, ако покажеш пушка в първата сцена, тя трябва да гръмне в последната.
Заобиколихме полуострова и Чет насочи носа към центъра на пристанището на Аден. Знаех къде отиваме.