Плавахме десетина минути към залязващото слънце, след което Чет изключи мотора, но не хвърли котва и лодката се понесе по течението.
— Точно тук беше спрял „Коул“ — каза Чет.
— Бил съм тук — уведомих го аз.
Той кимна.
Всъщност почти всички, които работеха по този случай, бяха идвали на мястото, където бяха убити седемнайсет американски моряци.
Чет запали поредната цигара и се загледа в синята вода.
— „Коул“, разрушител от Военноморските сили на САЩ под командването на капитан Кърк Липолд, влязъл в пристанището на Аден за рутинно зареждане с гориво. Приставането завършило в девет и трийсет сутринта, а зареждането започнало в десет и трийсет.
Всички знаехме това, но това е начинът да започнеш — от самото начало.
— Около единайсет и двайсет малък съд като този, с двама атентатори самоубийци на борда, приближил левия борд на разрушителя — продължи Чет. — След минута-две съдът се взривил и пробил в бронирания корпус дупка с размери дванайсет на дванайсет метра. Според преценката са били използвани между сто и осемдесет и триста и десет килограма динамит и нитроамин. Откъде са намерили такова количество мощен експлозив, по дяволите? — попита той риторично.
Отговорът бе — ами откъде ли не, особено в наше време. Истинският въпрос трябваше да е свързан с двамата типове от Ал Кайда, които са се събудили онази сутрин със съзнанието, че ще умрат. Работили са здравата, за да натоварят лодката с експлозивите, които ще ги убият, след което са излезли в слънчевото пристанище. Почти си ги представях как гледат летящите над главите им чайки и се запитах какво ли са си казали и какво са мислели през последните няколко минути от живота си.
— Асиметрична война — каза Чет. — Малка лодка като тази, струваща не повече от сто-двеста долара, и двама души, вероятно без военно обучение, успяват да осакатят струващ милиард долара модерен боен кораб с водоизместимост шест хиляди и осемстотин тона, построен да се справи с всеки вражески съд на света. С изключение на лодката, която го атакувала. — Метна фаса през борда. — Изумително. Нелепо, мамка му.
Правилно: мамка му.
— И защо са успели да постигнат това? — попита Чет и сам отговори на въпроса си: — Защото морският правилник за предприемане на военни действия е бил пренаписан от някаква комисия от политкоректни тъпанари в недрата на Пентагона.
Именно. Още по-лошото бе, че екипажът и капитанът на „Коул“ бяха следвали въпросния правилник. Аз не бих го направил. Но пък и не съм военен.
— В продължение на стотици години правилата са изисквали приближаващият съд да бъде призован с глас или сигнали да се идентифицира. Ако съдът продължава да приближава, обявяваш бойна тревога и стреляш пред носа му. И ако продължава да приближава, го пращаш на дъното — уведоми ни Чет. — „Коул“ не е направил нищо подобно, макар да се е знаело, че се намира в потенциално враждебно пристанище. Позволили са неидентифициран съд да приближи плътно до тях и да ги взриви. Защото международно признатите морски правила са били променени не заради нещо друго, а от политкоректност.
Единствената добра новина бе, че след смъртта на седемнайсет души на „Коул“ ВМС прие нов, политнекоректен правилник, а и всички ние преразгледахме правилата на войната след 11/9. Колкото до горкия капитан Кърк, той бе официално обявен за невинен — просто бе следвал тъпите правила. Неофициално обаче с кариерата му бе свършено и той бе повишен и пенсиониран. Обзалагам се, че би дал мило и драго да може да върне онези десет минути.
— За да стане този атентат още по-неразбираем, Ал Кайда беше опитала абсолютно същото през януари двехилядната година като част от атаките на новото хилядолетие — продължи Чет. — Срещу „Съливанс“, пак тук, в пристанището на Аден. Спиране за презареждане, също като „Коул“. Лодката се насочила към кораба, но била толкова натоварена с експлозиви, че потънала, преди да стигне до него.
Именно. В предишната ми работа това бе знак, че някой иска да те убие, и знаеш, че ще опита отново. Също като с взривяването на микробуса в Световния търговски център през февруари 1993 г. Едно улично ченге може да види модела, а гениите във Вашингтон си подсвиркват в тъмното насред гробищата, напъхали глави в задниците си. Е, всички се събудихме, след като изгубихме три хиляди души на единайсети септември. Но това нямаше да върне мъртвите.