С Кейт се поддържаме в доста добра форма, освен това изкарваме доста време на стрелбището. Ако бяхме счетоводители към ФБР, сигурно нямаше да си правим целия този труд.
След фитнеса се нуждаех от питие, така че отидохме в кварталната кръчма „При Дреснър“, където ме познават много добре.
Настанихме се на маса до прозореца и си поръчахме две бири срещу дехидратацията.
— Искаш ли да поговорим за Йемен? — попита Кейт.
— Мислех си, че работата е решена — отвърнах.
— Ами… още съм склонна да приема, но искам да дойдеш с мен.
В действителност искаше да я убедя да се откаже. Моята роля, ако избера да я приема, е на лошия. Само дето сега не исках да играя нито ролята, нито играта.
— Ако отидеш ти, отивам и аз.
— Не искам да правиш нещо, което не желаеш.
— Аз пък искам да правиш всичко, което пожелаеш, скъпа.
— Ами… може би няма да е зле да претеглим всички за и против.
Не можех да се сетя за нито едно „за“, но в духа на претеглянето казах:
— Може родителите ти да дойдат на дълго посещение.
Тя като че ли се подразни малко.
— Ако смяташ да се бъзикаш с това, тогава казвам да идем.
— Нищо против.
Край на дискусията. Нали? Да, ама не. Нещата не стават по този начин.
— Не мисля, че го казваш сериозно — каза тя.
Явно г-ца Мейфийлд се колебаеше и аз бях избраникът, който да я побутне в едната или в другата посока. Можех да реша нещата още тук и сега, но изпитвам известно извратено удоволствие от подобни ситуации. Така де, в петък беше готова да се втурне веднага към Йемен, а ето че сега започваше да осъзнава как стоят реално нещата.
Колкото и да е странно, започнах да търся причини защо трябва да идем. Не добри, но все пак причини — най-голямата от които бе, че подобно на повечето съпрузи, понякога оставям жена си да направи нещо, което съм я предупреждавал да не прави, само за да мога после да изтъкна със задоволство: „Нали ти казах!“ Ако трябва да съм честен, очаквах с нетърпение този момент. Представих си ни насред пустинята с прегрял джип (може би с дупки от куршуми в радиатора и спукани гуми), заобиколени от диви бедуини с калашници. И докато пъхам пълнителя в глока си, се обръщам към нея и казвам: „Нали ти казах!“
— На какво се усмихваш?
— О… просто си мислех… колко е красива пустинята нощем. Небето е обсипано със звезди.
Сервитьорката дойде и си поръчах чийзбургер с бекон и още една бира. Кейт последва примера ми. А бе, животът е кратък.
— В Йемен няма много бира и свинско — казах, докато дъвчех.
— Ако идем, не искам да ти слушам дяла година мърморенето.
— Никога не мърморя.
— Това беше шега, нали?
— Мърморенето е нюйоркски специалитет. Изкуство.
— Дразнещо изкуство.
— Добре. Няма да мърморя в Йемен. И без това на никого не му пука. Или направо ти теглят куршума. И край на мърморенето.
Тя се опита да скрие усмивката си.
— Между другото, в Сана има филиал на Бродуей и от много време поставят един мюзикъл, „Момчета и кози“. — Заговорих с тона на шоумен: — Козата е тук при мен, казва се ал Амир…
— Ти си пълен идиот — напомни ми тя.
Върнахме се в скъпия си апартамент, направихме си кафе и погледахме телевизия. По „Хистъри Ченъл“ даваха поредния филм за края на света — този път за Края на дните според календара на маите. 21 декември 2012, ако трябва да съм точен. Само че не казаха по кое време ще настъпи. Така де, едва ли някой иска да проспи подобно събитие.
Припуши ми се пура. Излязох на балкона, запалих и се загледах към града. Беше ясна студена вечер, пред мен се откриваше страхотна гледка на юг и от 34-ти етаж можех да видя сградата, в която работя. Навремето можехме да видим и Близнаците, а след като те се срутиха, виждахме как седмици наред от мястото им се издига пушек, а няколко седмици по-късно оттам към небето се издигнаха два лъча, символизиращи кулите. Сега нямаше нищо.
Кейт излезе, с палто. Носеше и за мен.
— Облечи се.
Истинските мъже не носят палта, докато пушат пури на балконите си — но аз се подчиних.
Известно време мълчахме и гледахме как луната се издига над вълшебните светлини на остров Манхатън.
Накрая Кейт каза:
— Знаеш ли, Ню Йорк ще ми липсва.
— Ще го оцениш още повече, когато се върнем.