— Седмиците след атаката срещу „Коул“ бяха някак сюрреалистични… — завърши биографията си Чет. — Приличаше на някакъв фарс, в който йеменското правителство и военните бягаха в различни посоки като клоуни, каквито са си, и казваха: „Добре дошли, американци“, а после: „Янки, вървете си“. Абсолютно зациклила страна.
Както бе казала Бетси Колинс, това би било подобрение.
Намирахме се на стотина метра от плажа. Чет намали скоростта, заобиколи някакви плитчини и се насочи към Слонската скала.
По скалите имаше много чайки, но Чет ги остави на мира и вместо това показа среден пръст на момчетата от йеменската армия с тежката картечница. Определено се нуждаеше от курсове по овладяване на гнева.
— В старите времена на оръдейната дипломация, ако някоя миризлива страна нападнела западняци, се събирал флот и започвал да бомбардира пристанищния град, докато не го изравни със земята. А сега… сега примитивните вмирисани задници си позволяват твърде много и им се разминава. Ще дойде обаче ден за разплата. — Чет се замисли за момент. — Всъщност всеки ден от единайсети септември е ден на разплата. — Кимна на себе си и добави: — Колкото до господин Булус ибн ал Дервиш, този предател на страната си и масов убиец, за него денят наближава.
Надявах се да е така. Едно знаех със сигурност — че наистина ще има ден на разплата тук в Йемен, но не бях сигурен кой за какво ще се разплаща.
50.
Часът на коктейлите беше настъпил и с Кейт отидохме при колегите в бара на хотела. Чет Морган не се появи, но ни помоли да се срещнем в 22:00 ч. в ОССИ, за да обсъдим плана за действие.
Беше останал в лодката си, след като ни остави в дълбоката метър и двайсет вода. Върнахме се при басейна на хотела, където Хауард и Клеър наглеждаха нещата ни и явно се опознаваха по-добре.
Двамата се досетиха да не ни питат за новия ни приятел на плажа, но Клеър все пак спомена, че се е разтревожила, че сме се забавили толкова. Определено я беше грижа за мен.
С Кейт се качихме в стаята си да вземем душ и да се преоблечем за вечеря и/или късна разходка до Мариб, както бе намекнал Чет. След като нещата се раздвижат, всичко се случва бързо и трябва да си една стъпка пред терористите и две стъпки пред Вашингтон.
Пак с Кейт обсъдихме г-н Чет Морган от Централното разузнавателно управление и аз споделих с нея подозрението си, че Чет дъвче. Тя се замисли, но не беше съвсем сигурна, така че зарязах темата.
Не споделих с Кейт другите си мисли за Чет по отношение на лудостта му или какво го подтиква.
— Изглежда малко напрегнат — казах все пак. — Когато не е на черешата.
— Имаш дълбоко вкоренени предразсъдъци спрямо Управлението — отвърна Кейт.
Аз?
Както и да е, Кейт не бързаше с мнението си за Чет. За съжаление, трябваше да вземе бързо решение за пътуването до Мариб с този побъркан, за да намерим Пантерата.
Засегнах и деликатния въпрос за сложните й отношения с Тед Наш.
— Мисля, че трябва да попитаме Чет дали е познавал Тед и какви са чувствата му относно последната ти среща с покойния.
Това минава ли за тънко?
Кейт не отговори няколко секунди, после каза:
— Аз ще се погрижа за това.
Всъщност аз щях да го направя, но казах:
— Добре.
Е, слязохме в бара да пийнем с колегите, в това число момчетата от ДСС от Сана и повечето от екипа в Аден, с изключение на двайсетимата морски пехотинци, които бяха на пост.
За съжаление, поради повишената бойна тревога и вероятното ни среднощно пътуване из Индианската територия, алкохолът все още отсъстваше от менюто. Барманът ни разби плодови напитки в блендера и получих мангова киша. Много е гадна.
Приказката обаче си я биваше и разговаряхме за дома, за семействата и за всичко друго, освен войната с тероризма. Никой не спомена четирийсетте типа от Ал Кайда, които идваха насам. Забелязах обаче, че всички са с бронежилетки, пистолети и автомати — нещо, което не се включва в протокола на един бар. Барманът, сервитьорите и цивилните клиенти също бяха забелязали тоалетите ни и изглеждаха малко загрижени. Зачудих се кой ли от тях е с колан бомба. Може би онзи тлъст саудитец с робата, който седеше самичък и се наливаше със скоч. Обстановката бе много по-вълнуваща, отколкото в „При Еко“.
В осем вечерта капитан Мак реши, че сме изпитвали достатъчно късмета си и че трябва да помислим по-сериозно за сигурността, и помоли всички американци да напуснат бара й да се върнат в стаите или на постовете си.