Неколцина от нас обаче имаха уговорена вечеря и отидохме на задната тераса, където беше грилът.
Седнахме на една кръгла маса — аз, Кейт, Бък, Бренър, Бетси Колинс, Дъг Ренълдс, Лайл Манинг и капитан Мак.
Още беше горещо, но небето бе ясно, звездите блестяха и полумесецът изгряваше. Във водата се виждаха светлините на големи товарни кораби и петролни танкери. Неколцина западни туристи лудуваха в басейна, а наистина тъпите се разхождаха по плажа, вероятно с тениски с надпис „Отвлечи ме“. Това място просто плачеше да попадне в заглавията на първите страници.
Барбекюто не беше лошо, както помнех от миналия път, макар че пропуснах козия кебап. Пиехме безалкохолна бира и бъбрехме колко е чудесно да изпълниш мечтата си и да работиш за правителството — пътувания в чужбина, чудесно заплащане, свестни шефове във Вашингтон и възможност да промениш нещата, като убиеш малко задници, които и без това искат да умрат.
Стигнахме до проблемите на сигурността и Дъг Ренълдс ни каза, че е изпратил съобщение във Вашингтон с искане за кораб в пристанището за възможна евакуация, както и за необозначен чартърен самолет (тоест на ЦРУ) на летището в Аден. Засега нямало отговор. Хрумна ми, че Вашингтон може да търси повод да стовари хиляда морски пехотинци на плажа.
— Не мога да ги убия, ако не съм тук — заяви капитан Мак, който несъмнено предпочиташе да се бие, вместо да бяга.
Ясно. Ти стой тук. Е, поне не можеше да се отрече, че има хъс.
— Може да заминем още тази нощ — обяви Бък.
Разбира се, никой не попита къде отиваме, но всички ни пожелаха късмет.
— И на вас също — казах аз.
И не плащайте стаите, ако се наложи да напуснете хотела под обстрел.
— Не ни трябва късмет — увери ме капитан Мак. — Имаме двайсет морски пехотинци.
Никой не се поинтересува закъде сме се запътили, но Бетси Колинс все пак отбеляза:
— Пътуването нощем е рисковано.
— Ще летим — успокои я Бък.
Така ли? Откъде го беше научил?
Ясно беше, че това най-вероятно е операция на ЦРУ, така че никой нямаше други коментари или съвети. Усещах обаче, че аденския екип може да стане по-откровен, ако му се зададе директен въпрос, така че попитах директно:
— Какво мислите за Чет Морган?
Мълчание.
Добре, това също бе отговор.
— За протокола, лично аз мисля, че е стоял твърде дълго на слънце — казах аз.
— Джон, не е нужно да… — намеси се Бък.
— Възможно е тази нощ да заминем с него за Мариб, вероятно със самолет — продължих аз. — И се тревожа, че господин Морган може да страда от стрес от страната и от изтощение.
Никой не възрази на думите ми, но щеше да им се наложи да докладват изказването ми в случай, че някои от нас не се върнат живи от Мариб.
Вечерята и разговорът като че ли бяха приключили.
— Моля да ни извините, но имаме среща в ОССИ — каза Бък и се изправи.
Всички станахме, ръкувахме се, пожелахме си до нови срещи и късмет.
Лайл Манинг, който като че ли не си падаше по мен, ме изненада с думите:
— Направи доста добра преценка на ситуацията.
А това бе един от малкото моменти, в които не бих имал абсолютно нищо против да съм сгрешил.
Влязохме в хотела и Кейт, Бренър, Бък и моя милост взехме асансьора до четвъртия етаж.
— Имаш разрешение да напуснеш по всяко време — каза ми Бък по пътя нагоре. — Но не и да обсъждаш тази операция с външни хора.
— Темата, Бък, беше Чет Морган.
— Познавам Чет от три години. Много е свестен — увери ме Бък.
— Не се и съмнявам. Всички го казват.
— Джон, хайде да обсъдим това след срещата с него — намеси се Кейт.
— Лично аз се интересувам повече от плана, отколкото от Чет Морган — заяви Бренър.
Е, грешиш. Причината най-добрите планове на мишките и хората често да отиват по дяволите не е в плана, а в мишките и хората. А Чет беше на път да откачи напълно. Но все пак трябваше да съм екипен играч и затова казах:
— Бива.
Слязохме от асансьора, поздравихме стоящия на пост морски пехотинец и тръгнахме по коридора към Отдела за съхраняване на секретна информация.
С две думи, Пантерата беше само един проблем. Съотборниците ми бяха друг. Но се надявах, че планът не е толкова побъркан, колкото Чет.