— Това явно не е рутинно назначение зад граница — рече тя. — Има нещо важно. И Том показва увереността си в нас, като ни предлага работата.
— Много ласкателно — съгласих се аз.
— Именно затова е трудно да кажеш не.
— Мислех си, че се разбрахме да приемем. Но ако искаш да кажеш не, лесно е. Виж, постъпих на работа срещу тероризма у дома — напомних й. — Така че не съм задължен нито по закон, нито по убеждения да отивам в Йемен или където и да било извън Щатите. Ти си в по-различно положение. Така че ако имаш чувството, че трябва да заминеш, ще дойда с теб.
Кейт се замисли за момент, после каза:
— Благодаря ти. Това може да е шанс да променим нещата. Наистина да спипаме организатора на атаката срещу „Коул“.
— Да.
Погледнах натам, където някога се издигаха Близнаците. И двамата изгубихме добри приятели през онзи ден. Десетки хиляди изгубиха приятели, роднини и съседи. Тогава всички бяхме съкрушени. А сега сме бесни.
Кейт помълча известно време, после каза:
— Наистина не бих отишла без теб.
— Би отишла. Но няма да стане.
Прибрахме се вътре и аз се настаних на мекия си кожен фотьойл. Този стол наистина щеше да ми липсва.
Кейт се беше свила на канапето с лаптопа си.
— Прав си. Йемен наистина е на първо място по брой оръжие на глава от населението.
— Това е традиционен подарък при първото къпане на новороденото.
— Освен това била най-бедната, изостанала и изолирана страна в Близкия изток.
— И имай предвид, че това е информация от Министерството на туризма. Прочети какво имат да кажат критиците.
— През последните десет години над сто западняци, предимно туристи, учени и бизнесмени, са били отвлечени за откуп. Някои били убити.
Не отговорих.
— Знаеш ли, че Йемен е родина на предците на Осама бен Ладен? — продължи тя.
— Знам. Освен това е родина на Набеел ал Самад.
— На кого?
— На онзи, с когото се срещнах на закуска.
— Йеменец ли беше? Разговаряхте ли за Йемен?
— Да. Каза да не пием водата.
Кейт отново се загледа в компютъра.
— Йемен бил известен като Забравената от времето страна.
— Колко романтично.
— В древността там се намирало Савското царство, откъдето дошла Савската царица.
— Тя сега къде живее?
— Тя е библейски персонаж. Любовница на цар Соломон.
— Вярно бе. Така и така си станала, ще ми донесеш ли една бира?
— Не съм станала. — Тя продължи да чете мълчаливо още минута-две. Накрая каза: — Тази страна е абсолютна дупка.
— Кой беше първият признак, по който разбра?
— Не разказа почти нищо за Йемен, когато се прибра.
— Не обичам да мърморя.
Изстрелях се от фотьойла и извадих две бири от хладилника. Подадох едната на Кейт.
— Нали разбираш, че ако кажем на Том, че отиваме, и той ни разкаже подробностите, няма връщане?
— Том мисли, че това е подходящо за нас, и аз му вярвам.
— А аз не. Том знае само част от нещата. Ще разберем истината едва след като кацнем. Като подвижни пясъци е — добавих.
— Въпреки това участвам. Стига да ми обещаеш, че след като стигнем там, няма да ми натякваш „Нали ти казах“.
— Това е единствената добра причина, поради която бих се съгласил да отида.
— Не, ще отидеш, за да спипаш човека, който е организирал убийството на седемнайсет американски военнослужещи.
— Точно така.
Чукнахме се и пихме.
6.
Понеделник сутрин.
Двамата с Кейт цъфнахме във Федерал Плаза 26 точно в осем часа.
В лобито асансьорите са оградени от дебели плексигласови стени и плексигласова врата с електронна система за достъп. Вкарах кода и поздравих тримата въоръжени и униформени охранители, които всъщност са от полицията на ФБР. Дадох на старшия, Лари, визитката си, на чийто гръб бях написал данните на Набеел.
— Един арабски господин ще дойде да се срещне с мен. Би трябвало да се появи сутринта. Ако закъснее или не носи паспорта си, бийте го до посиране, докато сляза за него.
Лари реши, че това е смешно. Кейт, която е момичето от постерите на ФБР, се престори, че не е чула, но докато пътувахме в асансьора, отбеляза:
— Том е прав. Ще се представиш по-добре в чужбина.
— Тук се представям чудесно.