Бренър кимна.
— Аз още съм за. Просто исках да видя дали вие двамата разбирате проблемите около плана и мисията.
— Всички ги разбираме — рече Кейт. — И се радвам, че поговорихме за това. Ще сме нащрек за проблемите. — Погледна ме, после се обърна към Бренър. — Джон всъщност харесва, когато отгоре му спускат лоши планове. С нетърпение очаква да промени замисъла, да спаси мисията от пълен провал и да покаже на всички колко е хитър.
Абсолютно невярно. Просто така се случва. Както и да е.
— Е, всяко нещо по реда си — казах. — Първо трябва да стигнем до летището, без да са ни отвлекли.
Всички станахме.
— Ще се видим долу — казах аз и Бренър си тръгна.
Онзи от телевизията се навиваше до скъсване и си помислих, че всеки момент ще изкука като онзи водещ от „Телевизионна мрежа“. Зачудих се дали „Вечерни новини с лудия молла“ се радват на висок рейтинг.
— Джон?
Изключих телевизора.
— Да, скъпа?
— Знам, че знаеш какво правиш.
— Абсолютно.
Нямах си и представа.
— И ти се доверявам.
— Умен ход.
— Мисля, че Пол все пак има основателни опасения — каза тя. — Но недостатъчни, за да се откаже.
— И да го направи, всъщност нямаме нужда от него. — И за да се проявя като гаден провокатор, добавих: — Пък и знам, че няма да си помислиш лошо за него, ако подвие опашка и се скрие зад стените на посолството.
— Ти си абсолютен задник.
— Аз съм алфа-мъжкар в А-отбора. Ще убием Пантерата, после ще идем във Вашингтон да ни стиснат ръцете. Може да си вземем една седмица отпуск и да я прекараме на нудисткия плаж в Сен Мартен.
Там поне нямаше да е нужно да се тревожим за мюсюлмани. А дори да ги имаше, къде щяха да скрият пистолет или колан бомба?
Тя не отговори, но все пак ме целуна.
Напъхахме някои неща в торбите и Замо се обади да каже, че ще мине за багажа и автоматите. И ето ни сега във фоайето да чакаме останалите от А-отбора.
53.
Мобилният ми телефон, който работеше в близост до ОССИ, издаде мелодичен звън.
Погледнах есемеса. На паркинга.
Излязохме и отидохме до неосветения паркинг пред хотела, където един морски пехотинец разхождаше куче за издирване на бомби.
— Къминс, търси! — заповяда водачът, когато приближи джиповете. Добро куче. Едно пътуване от хиляди километри може да приключи бързо, ако колата ти се взриви при завъртането на ключа.
Къминс, изглежда, остана доволен от джиповете, но заръмжа към Чет. Явно не понасяше хора от ЦРУ. Или може би беше надушил кат. Между другото, Чет се беше преоблякъл в тъмни дрехи и бе успял да си намери обувките. Нещата явно ставаха сериозни.
Двамата шофьори от ДСС в Сана, единият от които Майк Касиди, натовариха багажа ни и ни подадоха пушките.
— Максимална скорост, никакво спиране — каза Бренър. — Дръжте оръжието в готовност.
Ясно. За всеки случай. Ако попаднем на четирийсетте типа от Ал Кайда, тръгнали към хотела.
Бренър, Бък и Чет се качиха в предната кола, а аз и Кейт седнахме на задната седалка на другата със Замо отпред и Майк зад волана.
— Мислех си, че съм приключил за днес — каза Майк.
— И аз така.
Джипът на Бренър потегли и го последвахме — минахме покрай бригадата на йеменската армия, която се грижеше за столовете на поляната.
— Отиде ли при доктор Клеър? — попитах Замо.
— Да.
Дрън-дрън. Някои мечтаят за рана, с която да се скатаят, а други като Замо ги раняват и те се страхуват, че това ще им прекъсне купона. Зачудих се какво ли мотивира Замо. Може би обичаше да убива джихадисти със снайперистката си пушка. Малка, но все пак радост.
Понесохме се по тесния лъкатушещ път между хълмовете и скалите над плажа. Нямаше други коли и се движехме в средата на шосето със 120 км/ч. Когато изкачихме скалите и излязохме на равно, шофьорът на Бренър натисна педала и Майк последва примера му.
Последвахме водещата кола в летището и профучахме покрай пункта на охраната, без да спрем, след което излязохме от пътя към терминала и продължихме през прахоляка към пистата.