— Всяка ислямска група за граждански права в града има плакат с твоята физиономия и надпис „Търси се“ в централата си.
— Просто се бъзикам — уверих я.
— Като оня път, когато удари иранския дипломат от ООН в слабините ли?
— Той сам стовари топките си върху юмрука ми.
Както и да е, стигнахме до офиса на 26-и етаж и се разделихме. Кейт е във фермата с клетки на ФБР, аз — на НЙПУ. Феберейците имат повече слънчева светлина, но пък ченгетата са по-близо до асансьорите.
Обадих се в ДИМ. Дирекция имиграция и митници е в същата сграда и работи в тясно сътрудничество с нас. Обясних на една позната от службата, Бети Алварес, че разполагам с потенциален информатор, който има проблем с работната виза. Прочетох й данните от бележника си и тя обеща да опита да го провери в базата данни.
— Имаш ли паспортните му данни?
— Не. Но ако се появи, ще ги имам.
— Добре. Обади ми се по-късно.
— Ясно. Ти тук законно ли си? — поинтересувах се.
— Джон, я си го начукай.
— Добре. Благодаря.
Тази сутрин се чувствах малко смахнато — несъмнено резултат от освобождаващия ефект от предстоящото ми заминаване за Сибир.
Използвах стационарния телефон да се обадя на Алим Расул. Алим е от НЙПУ и работи за АТС. Роден е в Ирак, но живее в Бруклин и се е прекръстил на Ал.
Той вдигна и аз го попитах:
— Тази сутрин наблизо ли си?
Последва секунда-две мълчание.
— Кори ли се обажда?
— Да. Наблизо ли си?
— Джон. Седя до теб.
— Добре. Знаеш ли арабски?
— Защо ми се обаждаш по телефона?
— Връзката е сигурна.
— Ти си шибан идиот!
— Аз? Ти си онзи, който продължава да говори по телефона.
Той затвори и дойде в кабинката ми.
— Какво има?
Обясних му за Набеел и казах:
— Искам да дойдеш в стаята за разпити.
— За да превеждам ли?
— Не, Ал. Просто искам да го държиш, докато му разказвам играта.
Ал се усмихна любезно.
— Имам среща с Уолш в девет — казах аз. — Ако Набеел се появи, докато съм с Ел Киселяк, нали ще слезеш да го вземеш?
— Разбира се.
— Очертава се да отсъствам известно време — уведомих го. — Май няма да е зле ти да поемеш този тип.
— Добре — каза той. — Къде отиваш?
— В Пясъчландия.
— Това е оскърбително название.
— Извинявай. Отивам в дупката Йемен.
— Преебал ли си нещо?
— Не напоследък. Повишават ме — изфуках се аз.
Ал реши, че това е смешно.
— А Кейт?
— И тя идва.
— Добре. Няма да си на сухо в Йемен.
— Така ли? Знаех си аз, че мацките там са стиснати.
— Мацките са си наред. Пичовете ще ти резнат оная работа.
И тъй, след всички разменени културни шеги и майтапи благодарих на Ал, че ще присъства на разговора (формално известен като разпит), и обещах да му донеса разпятие от Йемен.
Прекарах следващия половин час зад компютъра си, като преглеждах и допълвах случаите за онези, които щяха да ги поемат.
Кейт се появи в кабинката ми и каза, че е време да идем при Том.
— Още ли си съгласен с това? — попита ме, докато бяхме в асансьора.
— Винаги съм искал да ида в Швеция.
— Става въпрос за Йемен, Джон.
— О… Е, това е по-различно.
Слязохме на 28-и етаж (домашни потреби, надзиратели, неприятности и глупости) и тръгнахме към вратата на Том.
Вдигнах ръка да почукам и да отворя, но Кейт ме спря.
— Последна възможност.
Почуках и се обърнах към нея.
— Ти решаваш. Изненадай ме. — И добавих: — Спомни си за „Коул“.
Отворих и влязохме.
7.
Том стана да ни посрещне и се поинтересува:
— Как прекарахте уикенда?
— Разгледахме изложбата на Моне в „Метрополитън“ — Осведомих го. — Освен това се уредих с мацка в събота вечер. А ти?
След като размяната на любезности приключи, той попита:
— Е, стигнахте ли до някакво решение?
— Приемаме назначението — каза Кейт, без дори да погледне към мен.
Том се усмихна.
— Добре. Сядайте.
В кабинета на Том има фотьойли и канапе около масичка за кафе и домакинът ги използва за важни хора или за онези, които трябва да бъдат прецакани с финес. Двамата с Кейт се настанихме с лице към прозореца. Том седна на канапето и започна: