— Като начало — каза Чет. — В колежа напълно се отчуждил от родителите си, което е крайно необичайно за тази силно свързана със семейството култура.
— Но ал Дервиш сто на сто знае, че родителите му се опитват да му спасят задника — отбеляза Бренър.
— Това няма значение — отвърна Чет. — Той не им благодари за възможността за по-добър живот в Америка, а ги обвинява, че са отишли в християнския свят и живеят сред неверниците. Родителите всъщност са го прецакали, но не по начина, по който той си мисли — добави Чет. — Като техен единствен син, което е рядкост в традиционните мюсюлмански семейства, те са го глезили и са му угаждали по същия начин, по който го правят повечето западни родители. Може би са изпитвали вина заради решението си да живеят в Америка и са свръхкомпенсирали, като са го карали от малък да играе бейзбол или нещо подобно.
— Виждаме много подобни ситуации в работата си — отбеляза Кейт. — Млади мюсюлмани, попаднали между два свята. Американската култура не им пасва така добре, както на други имигранти, и реакцията им е алиенация, която в крайна сметка води до радикални уебсайтове, а после и до радикални приятели.
Точно така. Освен това Америка е свръхсилата и води война срещу исляма, така че американците мюсюлмани възприемат себе си като съседи на врага. И понякога са прави.
Самолетът бръмчеше монотонно. Чет прелистваше досието и също говореше монотонно за детството и юношеството на малкия Булус.
— Обектът е бил третиран като принц вкъщи, като аутсайдер в училище и като мишена по улиците на Пърт Амбой. Определено е вървял към беда, но не такава, каквато обикновено свързваме с един гневен и отчужден юноша. Можете да повярвате на този анализ — добави Чет. — Ако се случи обектът да бъде изправен пред съда, ще чуете същите глупости в съдебната зала и медиите прилежно ще ги отразят. Затова никой никога няма да научи как и защо умът на ал Дервиш е бил размътен от едно жестоко, бездушно и изпълнено с предразсъдъци общество.
Бях напълно съгласен, че може би е по-добре да премахнем обекта, вместо да го задържаме и да повдигаме обвинения срещу него — убийството определено бе много по-лесна работа. За протокола обаче попитах:
— Той разполага ли с информация, която можем да използваме?
— С много — отвърна Чет. — Но правният му статут на американски гражданин го поставя в неловка позиция, също като нас. Би трябвало да му съобщим правото му да мълчи и той ще направи точно това. Да не забравяме също, че родителите му са се погрижили за адвокати и тъй нататък. Така че…
Ясно. Г-н ал Дервиш като американски гражданин с правото да не бъде отвеждан на тайно място и разпитван, представляваше проблем. Затова, както бях познал от самото начало, Булус ибн ал Дервиш трябваше да бъде премахнат. Няма човек — няма проблем.
Чет продължи с годините в колежа.
— Въпреки проблемите си в държавното училище обектът е добър ученик и е приет в Колумбийския университет, който, както знаете, е едно от най-добрите учебни заведения в страната.
— Ти къде си учил? — попитах Чет.
— В Йейл.
— Значи ти и обектът имате нещо общо — посочих. — И двамата сте от Бръшлянената лига.
Чет пропусна коментара ми покрай ушите си и продължи:
— Коефициентът му на интелигентност е на практика като на гений: попада сред първите два процента от населението и е можел да влезе в Менса, но в колежа не е влизал никъде, освен в мюсюлманската група в кампуса и в джамията.
Зачудих се дали скапаният обект не е по-умен от мен. Не мисля, че ми се е случвало да срещам или да убивам някой по-умен от мен. Това се очертаваше да е интересно.
— Да си гений не означава, че си умен, щастлив или успял — продължи Чет. — Всъщност понякога става точно обратното. Проучванията показват, че хората с много висок коефициент на интелигентност често са нещастни, отчуждени от обществото, не понасят хора с по-ниска степен на интелигентност, ядосват се колко глупав и невеж е светът около тях и като цяло са погълнати от себе си и не се доверяват никому. Доверяват се единствено на себе си и рядко се вслушват в съветите на другите.
Защо ли всички ме гледаха?
— Всичко това е свързано със събитията, които биха или не биха се случили през следващите няколко дни — продължи Чет. — Смятаме, че Булус ибн ал Дервиш ще пренебрегне съветите и предупрежденията на помощниците и приближените си за срещата с шейх Муса. Основният му двигател е омразата и онова, което възприема като отмъщение срещу Америка за атаките ни срещу исляма, като отмъщение за американското военно присъствие на свещената земя на страната му и на другите ислямски страни. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той помни всички гадости на съучениците си в Пърт Амбой, така че за него това е време за разплата. „Коул“ също е бил разплата, но не лична. Дори не е бил там, за да види как умират американците — и както знаете, дори не е успял да види видеозапис на атаката. Но този път… Е, сега е шансът му да се добере до петима живи американци, негови бивши сънародници, които му напомнят за всички онези години отчужденост. Ако се случи да попаднете… да попаднем в ръцете му, не се надявайте на бърза смърт.