— Този сблъсък със закона — арестът, регистрирането, което вероятно е включвало и претърсване на голо, нощта в ареста — явно е оставил дълбок отпечатък у него. Според неколцина негови колеги той станал още по-затворен и изпаднал в дълбока депресия.
Естествено. За едно обикновено хлапе от средната класа подобно изживяване е особено разтърсващо. Добрата страна е, че повечето си изкарват акъла достатъчно, за да станат послушни. Но както казах, когато се страхуваш, после на мястото на страха идва гняв и се опитваш да си отмъстиш. Ако попаднех в ръцете на този тип, май щеше да е по-добре да не му споменавам, че съм бивше ченге. Но пък бях сигурен, че той вече го знае.
— Интересно е да се отбележи, че макар да е посещавал доста радикални сайтове, ал Дервиш като че ли не е бил под влиянието на конкретен фундаменталистки или радикален религиозен наставник, както става с повечето други младежи като него — продължи Чет. — Нашите психолози смятат, че се е възприемал като вдъхновение за самия себе си и е напълно възможно да е вярвал и да вярва и сега, че е ръководен свише.
Ясно. От ония, дето чуват гласове. Имал съм си работа с такива. Плашещи типове.
— Не знаем обаче дали е от този вид побъркани — добави Чет. — И никога няма да разберем.
— Е, ако падне в капана, ще знаем, че никой свише не го е предупредил — обадих се.
— Добра забележка — призна Чет. — Ако се запознаете с живота на хора, които са станали силни диктатори и масови убийци, ще откриете, че много от тях са били като този кучи син — гневни обсебени социопати, които обаче в същото време са били кротки като момчета и младежи, сякаш са изчаквали момента, когато ще могат да се освободят от ограниченията на обществото и закона. Ретроспективно изглежда почти неизбежно, че ал Дервиш е щял да се върне в Йемен — страна, която споделя много от схващанията му и която е достатъчно неработеща, за да му даде възможност да спечели малко власт и влияние. С други думи, в Америка е бил кръгла нула, но в Йемен е запълнил вакуума във властта и се е превърнал в уважаван и будещ страх лидер. Ироничното е, че като американец, или ал Амрики, както казват арабите, гражданството му го откроява от останалите и печели тяхното доверие. Както и донякъде уважението им.
Естествено. Всички други са родени, живеят и ще умрат в този кенеф. Булус ибн ал Дервиш обаче идва от Амрика да спаси народа си и да му служи и това изглежда страхотно. Наистина имаше ирония. Освен това кучият син познаваше от личен опит Америка, този враг номер едно на исляма. Спомних си какво ми беше казал Ал Расул. Пантерата е мултикултурен и конфликтите са в главата му. Запитах се на какъв ли език сънува. Може би зависеше от сънищата. Мокрите са на английски, а онези с избиването на американци — на арабски.
— Броят на родените или отраснали в Америка мюсюлмани, които се връщат в земите на прадедите си и стават лидери в джихадисткото движение, нараства — уведоми ни Чет. — Ако трябва обаче да сме честни, много американски мюсюлмани се връщат в тези страни, за да вършат добро.
— Точно така си мисли и ал Дервиш — отбелязах аз.
— Може би. Само че греши. Той е болно кутре.
— Определено смърди — съгласих се.
— Като отявлен мегаломан, Булус ибн ал Дервиш не се задоволява да е само лидер на Ал Кайда на Арабския полуостров — продължи Чет. — Според един изменник на Ал Кайда, който го познава, ал Дервиш има по-големи амбиции. Той се вижда като върховен лидер на Йемен. Блудният син се завръща и се нагърбва с бъдещето на страната си. Той иска да обедини и пречисти Йемен, да избие или изрита всички чужденци. И междувременно да заличи всякаква политическа опозиция, в това число прозападната интелигенция в градовете, след което да се заеме с въоръжената опозиция като бунтовника ал Хути, племенните шейхове и главатари, както и сепаратистите от Южен Йемен.
Доста работа му се очертаваше. Но може би щеше да му хареса.
— Ал Дервиш иска да възстанови шериата в Йемен и да превърне страната в средновековна теократична държава.
— Как можем да му помогнем? — поинтересувах се аз.
Чет кимна в знак на разбиране, а може би и на съгласие. Мисля, че на всеки в този бизнес повече или по-малко му е писнало да се опитва да спаси тези хора от самите тях. Това е неблагодарна задача, която обикновено дава обратни резултати. Ако ги оставим да се оправят сами, със сигурност ще си намерят век, в който се чувстват комфортно — може би десети, — и ще си живеят в него.