Или той беше прекарал прекалено дълго тук, или аз, защото някои от чутите неща ми се виждаха смислени.
Самолетът продължаваше полета си към Мариб. Ние седяхме, отпивахме от напитките си и си мислехме за Булус ибн ал Дервиш. Убиването на този тип щеше да е добро за всички, може би дори за самия г-н ал Дервиш, който като че ли не се радваше особено на живота. Но когато убиваш тези типове, те се превръщат в мъченици и продължават да живеят и след смъртта.
Но може би в крайна сметка мястото му бе именно там. На оня свят. Да си спомни за „Коул“.
— Някакви въпроси? — попита Чет. — Коментари?
Никой нямаше нито въпроси, нито коментари, така че се върнахме по местата си.
— Чет е прекалено самоуверен — каза ми Кейт. — Това лесно може да тръгне в лоша посока.
— На всички ни е известно.
Е, дали получих отговор на въпроса си? Как може някой, роден в Америка, в свободно и открито общество, човек, отгледан с любов и в удобства и обучаван в либерална атмосфера, да стане шибан терорист и убиец?
Може би. Но не напълно. Отговорът не беше само във външните фактори. Отговорът бе заровен дълбоко в главата на Булус ибн ал Дервиш. Умът изключва външната реалност или я възприема различно и намира оправдание почти за всичко.
Независимо какво общество създадем, терористите, убийците, грубияните, насилниците, сексуалните престъпници и всички други боклуци винаги ще са с и около нас.
Така че не, още не знаех как Булус ибн ал Дервиш е стигнал там, където беше сега, нито какво се е случило през дългото му и странно пътуване от Пърт Амбой до Мариб. Само той знаеше това.
Но в крайна сметка нямаше значение. Важно беше само да умре час по-скоро.
Големият тромав „Отър“ летеше през нощта към срещата ни с Булус ибн ал Дервиш, който сега сигурно спеше, без да осъзнава, че участта му е обсъдена и решена. Или някой — може би гласът в главата му — го беше предупредил и нашата участ бе решена. Скоро щяхме да разберем.
— Кацане след един час — обяви пилотът.
Мобилният ми телефон, който работеше в близост до ОССИ, издаде мелодичен звън.
55.
В салона цареше пълен мрак и не можех да видя дори седящата до мен Кейт, но се държахме за ръце. Запитах се дали Чет и Бък също не се държат за ръце в тъмното.
Усещах как скоростта и височината ни намаляват и се пресегнах през Кейт да повдигна щората. На земята нямаше никакви светлини, но луната осветяваше сребрист пейзаж от назъбени хълмове. Прецених, че сме на около хиляда метра височина и се движим с по-малко от 300 км/ч. Беше 2:45, така че явно се намирахме близо до целта си.
Кейт погледна през прозореца, но нямаше какво да каже. Всъщност никой нямаше какво да каже след инструктажа на Чет и в салона цареше тишина, нарушавана единствено от бученето на двигателите.
Интеркомът изпращя и пилотът каза:
— Десет минути.
В подобни моменти човек се чуди как така е допуснал да се озове в такава ситуация. Помня какво казваше баща ми, когато се забърквах в бели с приятелите си: „Идиотът опитва всичко. Точно така разбираш, че е идиот“.
— Предавателите са разположени правилно — уведоми ни пилотът. — Шосето върви в посока изток-запад. Ще обърнем и ще кацнем от изток. Слаби ветрове, добра видимост.
Самолетът направи остър ляв завой, изравни и продължи на същата скорост и височина. Вече бяхме на една линия с електронните предаватели по пътя.
Пилотът остави интеркома включен, за да чуваме разговора по радиостанцията.
— Нощен гост едно, тук Нощен гост две. Чуваш ли ме?
Последваха няколко секунди мълчание, след което от интеркома се разнесе слаб отговор:
— Нощен гост две, тук Нощен гост едно. Край.
Гласът имаше отчетлив арабски акцент и си помислих за възраженията на Бренър срещу водача арабин. Сега го разбирах.
— Има ли прах? — попита пилотът.
Отново мълчание, последвано от отговор, който така и не успях да разбера.